Мишел Уелбек - Възможност за остров

Веднага открих собственика на колата, свит в края на бара пред купичка с фъстъци; бирата му се топлеше, докато той хвърляше отчаян поглед към екрана на гигантския телевизор, където момичета с минишорти извиваха ханш под звуците на бавен „гроув“; очевидно ставаше дума за мокро парти и дупетата на момичетата все повече изпъкваха под минишортите, а отчаянието на мъжа нарастваше. Беше дребен, с коремче, плешив, вероятно петдесетгодишен, с костюм и вратовръзка и почувствах как ме обзема тъжно съчувствие; със сигурност неговият „Шевролет Корвет“ нямаше да му помогне да забърсва мадами , заради него най-много щеше да мине за „дърт мухльо“, и аз се възхитих на всекидневната му смелост, която въпреки всичко му позволяваше да кара „Шевролет Корвет“. Кое достатъчно младо и секси момиче нямаше да се изхили при вида на тоя чичка, излизащ от своя „Шевролет Корвет“? Но трябваше да приключа с тази работа и го направих с цялата усмихната благост, на която бях способен. Както се опасявах, отначало той се показа твърде войнствен, опита се да привлече за свидетел сервитьорката, която дори не вдигна очи от мивката, където миеше чашите си. После ме погледна пак и това, което видя, го поуспокои — аз самият се чувствах толкова стар, уморен, нещастен и жалък — по неясни причини, заключи той, собственикът на мерцедеса също беше неудачник , почти събрат по нещастие, и в този момент той се опита да установи някаква мъжка солидарност, почерпи ме с бира, после с още една и ми предложи да довършим вечерта в „New Orleans“. За да се отърва от него, се извиних, че ми остава още много път — аргумент, който мъжете обикновено уважават. Всъщност бях само на петдесет километра от вкъщи, но току-що си бях дал сметка, че можех да продължа моето road-movy 38 38 Пътешествие (англ.). — Б.пр. и у дома.

Всъщност на няколко километра от вилата ми минаваше магистрала и там имаше подобно заведение. Имах навик на излизане от „Diamond Nights“ да се отбивам на плажа на Родалквилар. Моят мерцедес купе се носеше по пясъка; включвах командата за отваряне на гюрука и за двайсет секунди той ставаше кабриолет. Плажът беше великолепен, почти винаги пуст, геометрично равен, с непокътнат пясък, обграден от черни, абсолютно отвесни скали; човек, надарен с истински артистичен темперамент, несъмнено би могъл да създаде нещо от тази самота и красота. Лично аз, изправен срещу безкрая, се чувствах като мушица върху мушамата на масата. В края на краищата не ми пукаше за тази красота и геологична възвишеност, дори ги намирах някак застрашителни. „Светът не е панорамна гледка“ — сухо отбелязва Шопенхауер. Вероятно бях придавал твърде голямо значение на секса, спор няма; единственото място на света обаче, където се бях чувствал добре, беше, когато съм сгушен в прегръдките на жена, сгушен във вагината й, а на моята възраст не виждах защо това трябваше да се промени. Съществуването на котето само по себе си е благодат, си казвах аз, самият факт, че мога да съм в него и да се чувствам добре, вече беше достатъчна причина да продължа това мъчително странстване. Други не бяха имали този късмет. „Истината е, че на тази земя нищо не беше подходящо за мен“ — отбелязва Клайст в дневника си малко преди да се самоубие на брега на Ванзее. Често мислех за Клайст по онова време; на гроба му бяха издълбани негови стихове:

Бях отишъл там през февруари, бях направил поклонническо пътуване. Имаше двайсет сантиметра сняг, клоните се огъваха под сивото небе, голи и черни, сякаш във въздуха нещо пълзеше. Всеки ден на гроба му поставяха букет свежи цветя; нито веднъж не срещнах лицето, което ги слагаше. Гьоте се беше срещал с Шопенхауер, беше срещнал и Клайст, без истински да го разбере. Пруски песимисти, ето какво си беше помислил и в двата случая. Винаги ми се е повдигало от италианските стихове на Гьоте. Нима трябва да си роден под еднообразно сиво небе, за да разбереш? Едва ли — небето беше яркосиньо и по крайбрежните скали на Кордова нямаше никаква растителност, но това не променяше нищо. Не, определено не преувеличавах значението на жената. И освен това съвкуплението… очевидната му геометричност.

Бях казал на Хари, че Изабел „пътува“; вече бяха изминали шест месеца, но той като че ли не се учудваше, изглежда, не се интересуваше много от човешките същества. Присъствах на нов спор с Робер Белгиеца почти в същата обстановка както първия път, после на трети, но този път белгийците бяха придружени от сина им Патрик, дошъл да си почине за една седмица, и приятелката му Фадиах, негърка със страхотно тяло. Патрик беше на около четирийсет и пет години и работеше в люксембургска банка. Веднага ми направи добро впечатление, във всеки случай не изглеждаше толкова тъп, колкото родителите си — впоследствие разбрах, че заема отговорен пост и борави с много пари. Фадиах не беше на повече от двайсет и пет години и оценката за нея можеше да бъде само стриктно еротична; впрочем това сякаш не я вълнуваше много. Гърдите й бяха частично скрити зад бяла лента, носеше прилепнал бял минижуп и май това беше всичко. Винаги по-скоро съм одобрявал този вид неща; обаче не ми ставаше.