Мишел Уелбек - Възможност за остров

В битов план нямаше належащ проблем, разполагахме със седемнайсет стаи. Настаних се в една от тези, които гледаха към скалите и морето; явно, Изабел предпочиташе да съзерцава сушата. Фокс ходеше ту в едната, ту в другата стая и много се забавляваше; не страдаше повече от кое да е дете при развода на родителите си, дори, бих казал, много по-малко.

Можеха ли нещата да продължават така дълго време? За жалост да. Докато отсъствах, бях получил сто трийсет и два факса (трябва да й се признае също така, че редовно беше слагала нови листи в апарата); можех да прекарам остатъка от живота си в пътуване от фестивал на фестивал. От време на време щях да се връщам: погалвам Фокс, гаврътвам един транксен и готово. Както и да е, за момента имах нужда от пълна почивка. Ходех на плажа очевидно сам, лъсках бастуна от време на време, кьорейки голите тийнейджърки (и аз си бях купил телескоп, но не за да гледам звездите, хахаха), с една дума, владеех положението. Владеех го горе-долу; все пак за две седмици на три пъти за малко не се хвърлих от върха на крайбрежната скала.

Срещнах се пак с Хари, той беше добре; Труман обаче изглеждаше остарял; отново ни поканиха на вечеря, този път заедно с една двойка белгийци, които току-що се бяха установили в областта. Хари ми беше представил мъжа като белгийски философ . Всъщност след защита на докторат по философия той беше издържал конкурс за държавен чиновник и беше водил безцветния живот на данъчен инспектор (дълбоко убеден в значимостта на работата си, защото като симпатизант на социалистите вярваше в благотворния ефект на по-големия фискален натиск). Беше публикувал няколко философски статии в списания с материалистична ориентация. Жена му, един вид гном с късо подстригани бели коси, също беше прекарала живота си в Данъчната инспекция. Странно, тя вярваше в астрологията и настоя да ми направи хороскоп. Бях Риби с асцендент Близнаци, но ми беше все тая, спокойно можех да бъда Пудел с асцендент Багер, хахаха. Тази духовита забележка ми спечели уважението на философа, който обичаше да се присмива на маниите на жена си — бяха женени от трийсет и три години. Той винаги се борил срещу мракобесието; бил от много католическо семейство и, увери ме той с треперещ глас, това било голяма пречка за пълноценното му сексуално развитие. „Какви са тези хора? Какви са тези хора?“ — повтарях си аз отчаяно, докато бърниках херингите си. (Хари пазаруваше в немския супермаркет в Алмерия, когато го обхващаше носталгия по родния му Меклембург.) Очевидно тези два гнома не бяха имали сексуален живот, освен може би с неясна детеродна цел (впоследствие разбрах, че имат син). Просто те не бяха от хората, които имат достъп до секса. Това не им пречеше да се възмущават, да критикуват папата, да се оплакват от разпространението на СПИН, който никога нямаше да пипнат; всичко това създаваше у мен желание да умра, но се въздържах.

За щастие Хари се намеси и разговорът се извиси към по-трансцендентни теми (звездите, безкрайността и т.н.), което ми позволи смело да се заема с кренвиршите в чинията си. Естествено, и в този случай материалистът и тейярдистът не постигнаха съгласие (в този момент разбрах, че те вероятно се срещат често, изпитват удоволствие от този обмен на мисли и че това може да продължи трийсет години без видима промяна, за радост и на двамата). Стигнахме до смъртта. След като през целия си живот се беше борил за сексуална свобода, която не беше познал, Робер Белгиеца сега се бореше за евтаназията — която в замяна на това имаше всички шансове да опознае. „Ами душата? Ами душата?“ — пъхтеше Хари. С една дума, краткото им шоу беше добре отработено; Труман заспа почти по същото време, когато и аз.

Арфата на Хилдегард обедини всички мнения. Ах, какво ли не прави музиката; особено когато е тиха. Дори няма от какво да напиша скеч, помислих си аз. Вече не успявах да се шегувам с наивните поборници за неморалност, вече не можех да пускам забележки от рода на: „Все пак по-приятно е да си добродетелен, когато можеш да се отдадеш на порока“. Вече не успявах да се шегувам и с ужасното отчаяние на целулитните петдесетгодишни мадами, копнеещи за безумна любов, нито с увреденото дете, което бяха успели да родят, след като почти бяха изнасилили някой аутист („Давид е моят слънчев лъч“). Общо взето, не успявах да се шегувам с почти нищо, ясно е, че кариерата ми беше към края си.

Тази вечер не се любихме сред дюните на връщане. Но всичко трябваше все пак да свърши и след няколко дни Изабел ми каза, че е решила да си отиде.