Мишел Уелбек - Възможност за остров

— Не искам да съм в тежест — каза тя и добави: — Желая ти цялото щастие, което заслужаваш.

Аз обаче продължавах да се питам дали това не е някакъв гаден номер.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Предполагам, че ще отида при мама… Обикновено жените в моето положение постъпват така, нали?

Това бе единственият момент, когато в гласа й прозвуча някаква горчивина. Знаех, че баща й е напуснал майка й преди десетина години заради по-млада жена; несъмнено това явление се разрастваше, но в крайна сметка в него нямаше нищо ново.

Държахме се като цивилизована двойка. Общо бях спечелил четирийсет и два милиона евро; Изабел се задоволи с половината от имуществото, придобито по време на брака, без да иска компенсация. Това все пак правеше седем милиона евро; едва ли щеше да живее в бедност.

— Можеш да се заемеш със сексуален туризъм… — предложих й аз. — В Куба има много приятни клубове…

Тя се усмихна, поклати глава.

— Там си падат по съветските педали — каза тя насмешливо, имитирайки бегло стила, с който се бях прославил. После пак стана сериозна, погледна ме право в очите (сутринта беше много тиха, морето беше синьо и спокойно).

— Още ли не си забърсал някоя курва? — попита тя.

— Не съм.

— И аз.

Тя потръпна, въпреки че беше топло, наведе очи и после ги вдигна.

— Излиза, че не си чукал цели две години.

— Не съм.

— И аз.

О, колко невинни и сантиментални агънца бяхме ние; и точно това щеше да ни погуби.

На другата сутрин се разходихме за последен път; морето беше все така синьо, крайбрежните скали все така черни, а Фокс припкаше до нас.

— Фокс ще дойде с мен! — беше заявила още в самото начало Изабел. — Нормално е, с мен е живял по-дълго, но можеш да го взимаш, когато поискаш.

Бяхме невероятно цивилизовани.

Всичко вече беше опаковано, камионът трябваше да мине на другия ден, за да закара вещите й в Биариц — майка й, макар и бивша учителка, кой знае защо, беше решила да свърши дните си в тази област, бъкаща от буржоазни баровци, които я презираха в най-висша степен.

Почакахме заедно още петнайсет минути таксито, което щеше да я отведе на летището. „О, животът ще мине бързо…“ — каза тя. Говореше по-скоро на себе си, така ми се стори; не й отговорих. След като се качи в таксито, тя ми махна за последен път с ръка. Да; сега нещата щяха да се успокоят.

Обикновено не е прието да се съкращават човешките животописи, въпреки отвращението или досадата, които тяхното съдържание ни вдъхва. Именно това отвращение и тази досада трябва да развиваме у себе си, за да се разграничим от вида. Само при това условие, предупреждава ни Върховната сестра, ще бъде възможно идването на Бъдещите.

И ако аз, следвайки една традиция, преустановена от Даниел 17, нарушавам сега това правило, то е, защото следващите деветдесет страници от животописа на Даниел 1 са напълно остарели поради развитието на науката 34 34 Любопитният читател ще ги намери приложени към коментара на Даниел 17 на същия IP адрес. — Б.а. . По времето на Даниел 1 често обяснявали мъжката импотентност с психологични причини; днес знаем, че става дума само за хормонално явление, чиято зависимост от психологията е минимална и винаги подлежи на лечение.

Тези деветдесет страници, съдържащи мъчителни разсъждения за упадъка на мъжествеността, примесени с порнографско-потискащи описания на несполучливи опити с различни андалуски проститутки, имат за нас някаква поука, прекрасно резюмирана от Даниел 17 в следните редове, които съм взел от неговия коментар.

„Общо взето, стареенето на женската при човека представлявало влошаване на такъв голям брой естетически и функционални характеристики, че е много трудно да се определи коя е била най-мъчителна и в повечето случаи почти невъзможно да се установи само една недвусмислена причина за терминалния избор.

Както изглежда, положението е много по-различно при мъжкия. Подложен на същите, а дори и на повече, отколкото при женската, естетико-функционални увреждания, той все пак успявал да ги преодолее, докато се запазвали ерекционните способности на члена му. Когато и те изчезвали безвъзвратно, самоубийството обикновено настъпвало след две седмици.

Вероятно именно това различие обяснява любопитното статистическо наблюдение, вече направено от Даниел 13: докато при последните поколения на човешкия вид средната възраст на самоубийството е 54.1 години при жените, при мъжете тя достига 65.2 години“.