Мишел Уелбек - Възможност за остров

Голямата суша е необходима притча, учи Върховната сестра; теологична предпоставка за Връщането на Влагата.

Връщането на Влагата ще бъде знак за идването на Бъдещите.

От първия ми престой сред Свръхздравите съм запазил преди всичко образа на ски влек в мъглата. Летният начален курс се провеждаше в Херцеговина или нещо от този род — в страна, известна най-вече с кървавите си конфликти. Въпреки това всичко беше много мило — хижите, странноприемницата от тъмно дърво с перденца на бели и червени квадратчета, с глави на глигани и елени, закачени по стените, истински централноевропейски кич, който винаги съм харесвал. „Ах, войната, безумието на хората, Грос беда…“ — повтарях си аз, имитирайки несъзнателно интонацията на Франсис Бланш 40 40 Бланш, Франсис — френски актьор („Бабет отива на война“). — Б.пр. . От много отдавна страдам от своеобразна умствена ехолалия, която в моя случай не се свързва с известни мелодии, а с интонациите, използвани от прочути комици — така например, щом чуех Франсис Бланш да повтаря: КОЛОСАЛ-НА СТРЕЛ-БА! — както във филма „Бабет отива на война“, — трябваше да положа огромно усилие, за да прогоня тези думи от главата си. С Луи дьо Фюнес беше още по-трудно: часове наред оставах под влиянието на неговия дрезгав глас, на мимиките и жестовете му, сякаш бях обладан от него.

Всъщност много бях работил, си казах аз, животът ми беше преминал в непрекъснат труд. Актьорите, които познавах, когато бях на двайсет години, не бяха имали никакъв успех, вярно е, че повечето дори напълно се бяха отказали от занаята, но трябва да се признае, че те нищо не правеха: обръщаха чаша след чаша из барове или модни клубове. А през това време, сам в стаята си, аз репетирах часове наред, изпилвах всяка интонация, всеки жест; освен това пишех скечовете си, пишех ги наистина и едва след много години успях да го върша сравнително лесно. Ако съм работел така, то е, защото не съм бил способен да се развличам; не съм се чувствал добре в баровете и модните клубове, на вечерите, организирани от модните дизайнери, на ВИП дефилетата; с обикновената си физика и интровертния си темперамент имах много малко шансове да стана веднага кралят на празненството . И така по липса на друго работех и успях. Всъщност на младини бях като Офели Уинтер, която си повтаряла, мислейки за хората край нея: „Смейте се, тъпанари. След време аз ще съм на подиума и ще ви разкажа играта“. Беше го заявила в едно интервю за „20 години“.

Трябваше да престана да мисля за „20 години“, трябваше да престана да мисля за Изабел; трябваше да престана да мисля почти за всичко. Погледът ми обгърна зелените, влажни склонове, опитвах се да виждам само мъглата — мъглата винаги ми е помагала. Ски влекове в мъглата. Значи между две етнически войни те намираха време да карат ски — трябва да поработя над мускулите си, казах си аз и веднага замислих скеч за двама мъчители, разменящи си трикове за поддържане на формата във фитнес зала в Загреб. Прекалявах, не можех да престана: бях шут, щях да си остана шут, щях да пукна като шут — с омраза и в конвулсии.

Ако за себе си наричах елоимитите Свръхздравите, то е, защото наистина бяха изключително здрави. Те не искаха да остаряват; за тази цел не пушеха, взимаха лекарства срещу свободните радикали и други подобни добавки, които се намират по аптеките. Наркотиците не се допускаха, алкохолът беше разрешен под форма на червено вино по две чаши на ден. Спазваха критска диета , така да се каже. Според пророка тези указания нямаха морално значение, целта беше здравето. Всичко здравословно и в частност всичко сексуално беше разрешено. Веднага всичко се визуализираше, било на Интернет сайта или в брошурите им: забавен еротичен кич, малко блудкав, прарафаелитски стил със склонност към големи цици а ла Валтер Джирото. В илюстрациите в по-малки дози присъстваше мъжкият или женският хомосексуализъм — строго хетеросексуален, пророкът съвсем не беше хомофоб. Дупето, путката — за пророка всичко беше добре дошло. Той лично ме посрещна на летището в Зворк с протегнати ръце, облечен в бяло. Бях първият им истински ВИП, беше се постарал. Досега имаха само едно малко ВИП-че, впрочем също французин, художник, който се казваше Венсан Грейсамер. Дори веднъж беше организирал изложба в Бобур — вярно, в Бобур беше излагал творбите си дори Бернар Бранксен. С една дума, беше четвърт ВИП, ВИП — пластични изкуства. Иначе беше мило момче. И вероятно — веднага се убедих в това — добър художник. Имаше остри, интелигентни черти на лицето и странно втренчен, почти мистичен поглед; изразяваше се нормално, умно, като претегляше думите си. Изобщо не знаех с какво се занимава, дали с видео или с инсталации, или с нещо друго, но се чувстваше, че този тип работи наистина . Двамата бяхме единствените явни пушачи и освен ВИП статута, това ни сближи. Нямаше как да пушим в присъствието на пророка, но от време на време излизахме от лекцията, за да изпафкаме по една цигара, и доста бързо това се прие мълчаливо. Хубаво нещо е ВИП-аджийството.