Мишел Уелбек - Възможност за остров

Преди началото на първата лекция едва успях да се настаня и да си приготвя разтворимо кафе. За присъствието на „уроците“ беше прието да облечеш над обикновените си дрехи дълга бяла туника. Очевидно, навличайки това нещо, изпитвах донякъде чувството, че съм смешен, но скоро разбрах за какво служеше. Хотелът имаше сложен план с остъклени коридори, свързващи отделните крила с междинни етажи и подземни галерии, като навсякъде имаше указания, написани на странен език, близък до гаелския, от който все едно не разбирах нищо, така че ми беше нужен половин час, за да се ориентирам. През това време срещнах около двайсетина души, които като мен се носеха из пустите коридори, облечени с дълги бели туники. Когато влязох в заседателната зала, имах усещането, че участвам в духовно начинание — макар че тази дума за мен никога нищо не е означавала и впрочем продължава да не означава. Нямаше смисъл, но аз участвах. Очевидно дрехите правят човека.

Ораторът беше висок, много слаб, плешив, а впечатляващата му сериозност дори малко плашеше. Мислено го нарекох Учения и в действителност той се оказа професор по неврология в някакъв канадски университет. За мое голямо учудване той каза интересни и дори на места много увлекателни неща. Човешкият ум, обясни той, се развива чрез създаване и постепенно химично подсилване на различно дълги невронни вериги, свързващи от два до петдесет неврона и дори повече. Тъй като човешкият мозък съдържа няколко милиарда неврона, броят на комбинациите и следователно на възможните вериги е невероятен — далеч надвишава броя на молекулите във Вселената.

Количеството използвани вериги е различно у различните хора, което според него обяснявало безброй многото степени между глупостта и гения. Но още по-забележително е, че ако често се използва дадена верига, в резултат на йонните натрупвания тя става все по-леснодостъпна — тоест получава се постепенно самоусилване и това важи за всичко: за идеите, способностите и настроенията. Явлението подлежало на проверка както за индивидуалните психични реакции, така и за социалните отношения: осъзнаването на собствените задръжки ги усилвало; така например подробното изясняване на конфликтите между двама души обикновено ги правели нерешими. После Учения се впусна в безжалостна критика на теорията на Фройд, която не само че не почивала върху никаква солидна физиологична основа, но водела до драматични резултати, противоположни на търсената цел. На екрана зад него различните схеми, които съпътстваха изложението му, бяха махнати и бе показан кратък, но разтърсващ документален филм за моралните страдания — понякога нетърпими — на ветераните от Виетнам. Те не успявали да забравят, всяка нощ сънували кошмари, не можели дори да шофират, да пресичат улицата без чужда помощ и било невъзможно да се приспособят отново към нормален живот. Особено внимание беше отделено на някакъв прегърбен, сбръчкан мъж с редки чорлави червеникави коси, който наистина изглеждаше като парцал — непрекъснато трепереше, не можеше да излезе от къщи и се нуждаеше от постоянна медицинска помощ; той страдаше, страдаше непрекъснато. В шкафчето си в банята пазеше шишенце с виетнамска пръст; всеки път, когато отваряше шкафчето и изваждаше шишенцето, избухваше в сълзи.

„Стоп — каза Учения. — Стоп“. Кадърът застина и видяхме лицето на старец в едър план. „Глупост — продължи Учения. — Пълна и тотална глупост. Първото нещо, което този човек трябва да направи, е да изхвърли през прозореца шишенцето с пръст от Виетнам. Всеки път, когато отваря шкафа и изважда това шишенце, а той го върши по петдесет пъти на ден — той укрепва невронната верига и се осъжда на още по-големи страдания. По същия начин всеки път, когато непрестанно се връщаме към миналото си и към някакъв особено мъчителен епизод — а психоанализата се състои именно в това, — ние увеличаваме шансовете да го възпроизведем наново. Вместо да вървим напред, ние се погребваме. Когато изживяваме мъка или разочарование — нещо, което ни пречи да живеем, — трябва първо да сменим жилището си, да изгорим всички снимки, да не говорим за това с никого. Потиснатите спомени се изличават; това може да отнеме време, но те наистина се изличават. Веригата се дезактивира“.

„Има ли въпроси?“ Не, нямаше въпроси. Продължилото повече от два часа експозе беше забележително ясно. Когато влязох в столовата, зърнах Патрик, който идваше към мен усмихнат и с протегната ръка. Добре ли съм пътувал, добре ли съм се настанил и т.н.? Докато разговаряхме весело, някаква жена ме прегърна изотзад, като отърка сливата си в задника ми и постави ръце на половите ми органи. Обърнах се: Фадиах беше свалила туниката си и беше облякла боди, имитиращо кожа на леопард; изглеждаше много добре. Продължавайки да се търка о мен, тя също попита какви са първите ми впечатления. Патрик наблюдаваше добродушно сцената. „О, тя прави така с всички…“ — каза ми той, докато отивахме към масата, където вече седеше мъж на около петдесет години, доста едър, с твърда, късо подстригана сива коса. Той се изправи, за да ме посрещне, стисна ръката ми, вглеждайки се внимателно в мен. Докато се хранехме, той не каза нищо, само от време на време добавяше някоя подробност за логистиката на стажа, но чувствах, че ме изучава. Казваше се Жером Прийор, но мислено веднага го кръстих Ченгето. Фактически той беше дясната ръка на пророка, номер 2 в организацията (всъщност те наричаха това по друг начин; имаше цял куп титли от рода на „архиепископ седми ранг“, но смисълът беше същият). В йерархията се напредвало чрез стаж и заслуги, както във всички организации, каза ми той сериозно. Учения например, макар че бил елоимит едва от пет години, бил номер 3. Колкото до номер 4, трябвало непременно да ми го представи, настоя Патрик, много ценял моята работа, той самият имал страшно чувство за хумор. „Хумор ли…“, щях да кажа аз, но се въздържах.