Мишел Уелбек - Подчинение

Белязани в известен смисъл от печата на историята и радващи се на изключително престижен адрес, по мое време приемните зали на Сорбоната не се използваха никога за университетските светски сбирки, но затова пък доста често се даваха под наем, на неприлични цени, за модни дефилета и други people събития; това не беше може би много почтено, но пък беше много полезно за връзването на бюджета за функционирането на университета. Новите саудитски собственици бяха внесли ред във всичко това и мястото си бе възвърнало, благодарение на тяхната предприемчивост, известно академично достойнство. Влизайки в първата зала, забелязах с радост рекламните флагчета на ливанския готвач, който ме бе придружавал през цялото време на писането на предговора. Вече познавах наизуст менюто му и направих авторитетно поръчката си. Присъстващите бяха обичайната смесица от френски преподаватели и арабски нотабили; но този път имаше много французи, имах чувството, че всички преподаватели са дошли. Беше напълно разбираемо: да се подчиниш на властта на новия саудитски режим, се считаше все още за малко срамна постъпка, един вид колаборационизъм; събирайки се помежду си, те бяха бройка, даваха си взаимно кураж, а удовлетворението им беше голямо, когато това ставаше по повод назначението на нов колега.

Веднага след като ми сервираха мезетата, аз се оказах лице в лице с Лоазльор. Беше се променил: без да бъде напълно приличен, външният му вид беше определено по-добър. Косата му, все още дълга и мръсна, беше почти сресана; сакото и панталонът на костюма му бяха горе-долу един и същи цвят и нито едно мазно петно, нито една дупка от цигара не ги красяха; вероятно – поне така предположих – тук беше започнала да действа женска ръка.

– Ами да – потвърди той, без да го питам, – направих крачката. Странно, преди дори не бях помислял да я направя, но се оказа много приятно. Радвам се да ви видя. Как са нещата при вас?

– Искате да кажете, че сте се оженили? – исках да се изясни.

– Да, да, точно така. Всъщност много е странно, една плът, нали, но не е лошо. А вие как сте?

Можеше със същия ефект да ми каже, че е станал джънки или че упражнява бобслей, нищо идващо от него не можеше да ме учуди истински; но все пак беше шок и аз повторих глупаво, с поглед, вперен в червената лентичка – знак, че е носител на Ордена на Почетния легион, – която красеше отвратителното му петролносиньо сако: "Оженили сте се? За жена?". Явно съм го възприемал като все още девствен, на шейсет години, и честно казано, това беше напълно възможно.

– Да, да, за жена, те ми я намериха – потвърди той, клатейки силно глава. – Една студентка втора година.

Онемях, но в този момент го отведе един колега, едно ексцентрично като него старче, но все пак по-чисто – специалист по XVII век, струва ми се, специалист по бурлеските и автор на труд върху Скарон. Малко след това зърнах Рьодиже в центъра на малка група, в другия край на галерията, в която се състоеше приемът. В последно време, погълнат от предговора си, не бях мислил често за него и сега установих, че се радвам истински да го видя отново. Той също ме поздрави много сърдечно. Сега трябваше ли да се обръщам към него с "господин министре", пошегувах се аз; "Как е политиката? Действително ли е тежка работата?", запитах вече по-сериозно.

– Да, онова, което разказват, не е никак преувеличено. Бях свикнал с борбата за власт в академичен контекст, но тук всичко е степени по-сложно. Но както и да е, Бен Бюлие е наистина забележителен човек; горд съм, че работя с него.

Спомних си за Таньор, за сравнението, което бе направил с император Август, по време на вечерята ни в къщата му в Лот; сравнението, изглежда, заинтригува Рьодиже, накара го да се замисли. Преговорите с Ливан и Египет напредвали добре, каза ми той; първоначални контакти били установени с Либия и Сирия, къдетo Бен Бюлие е задействал личните си приятелства сред местните братя мюсюлмани. Всъщност той се опитвал да направи, в рамките на по-малко от едно поколение и единствено по пътя на дипломацията, онова, което Римската империя е постигнала за векове – при това прибавяйки, без да среща съпротива, големите територии на Северна Европа – чак до Естония, Скандинавия и Ирландия. И не само – имал и усет за символика – изготвял предложение за европейска директива, целяща преместването на Комисията в Рим, а на парламента в Атина. "Редки са създателите на империи – добави той замислено. – Трудно изкуство е да съумееш да сплотиш нации, разделени от религията и от езика, да ги накараш да приемат един общ политически проект. Освен Римската само Отоманската империя го е постигнала, но в по-малък мащаб. Несъмнено Наполеон е имал нужните качества – политиката му по отношение на евреите е забележителна; той показва по време на египетската си експедиция, че е напълно способен да се занимае и с исляма. Бен Бюлие, да... възможно е и Бен Бюлие да е с подобна закалка..." Поклатих ентусиазирано глава, макар забележката за Отоманската империя да не ми беше съвсем ясна, но се чувствах уютно в тази ефирна, неуловима обстановка на вежливи разговори между образовани хора. Естествено след това разменихме няколко думи и за предговора ми; беше ми трудно да се откъсна от работата си над Юисманс, която ме бе занимавала, малко или повече видимо, години наред – всъщност животът ми не бе имал друга цел, установих тъжно аз, без да го казвам на събеседника си, беше прекалено високопарно, но това не го правеше по-малко вярно. Впрочем той ме изслушваше внимателно, без никакъв признак на отегчение.