Мишел Уелбек - Подчинение

През деня излязох да си купя пет стека цигари, после намерих визитката на ливанския доставчик на храна по домовете и две седмици по-късно предговорът ми беше завършен. Депресията във въздушните маси, идващи от Азорските острови, беше току-що стигнала до Франция, във въздуха имаше нещо леко влажно и пролетно, като съмнителна нежност. Само преди една година при подобни метеорологични условия по улиците щяха да се появят първите къси поли. След авеню "Дьо Шоази" продължих по авеню "Де Гоблен", после по улица "Монж". В едно кафене, недалеч от Института на Арабския свят, препрочетох четирисетте страници. За поправка оставаха някои подробности около пунктуацията, уточняването на няколко препратки, но независимо от това и без никакво съмнение: този предговор бе най-доброто, което бях направил досега, както и беше най-добрият текст, писан изобщо някога за Юисманс.

Прибрах се бавно пеша, като някакво старче, и осъзнах постепенно, че този път бе настъпил наистина краят на интелектуалния ми живот; както и краят на дългата ми, много дълга, връзка с Жорис-Карл Юисманс.

Естествено, нямаше да съобщя новината на Бастиен Лаку; знаех, че трябваше да измине година, а може би и две, преди да се разтревожи от приключването на проекта; щях да имам много време, за да изпипам бележките си под линия; всъщност в живота ми настъпваше страшно готин период.

Готин и нищо повече, охладих въодушевлението си аз, докато отварях пощенската си кутия за първи път от завръщането ми от Брюксел; оставаха административните проблеми, а администрацията "никога не спи".

В момента не можех да набера смелост да отворя нито един от пликовете, в продължение на две седмици бях пребивавал в сферата на идеалното, на скромното си равнище бях създавал; да се върна веднага към обикновения си административен статут, ми се виждаше малко брутално. Имаше един по-различен плик, който идваше от университета "Париж IV – Сорбона". Ааа, казах си аз.

Моето "Ааа" придоби още повече смисъл, когато се запознах със съдържанието: бях канен, и това беше за утре, на церемонията по повод встъпването в длъжността професор на Жан-Франсоа Лоазльор. Щеше да има официална част с речи в аулата "Ришельо", после коктейл в съседната, резервирана за тази цел зала.

Добре си спомнях Лоазльор, той ме беше въвел в"Списанието на специалистите на XIX век" преди много години. Беше влязъл в университетската кариера с една оригинална дисертация върху Льоконт дьо Лил. Считан заедно с Ередиа за водещата фигура на парнасците, Льоконт дьо Лил беше общо взето именно затова презиран, смятан за "честен занаятчия без талант", за да използвам речника на авторите на антологии. И все пак бе написал, под влияние на някаква мистикокосмологична криза късно в живота си, няколко доста странни стихотворения, които не приличаха с нищо на предишните му творби, не приличаха с нищо на онова, което се е пишело по това време, и не можеха да се оприличат в крайна сметка на нищо, и за които можеше да се каже, че на пръв поглед са напълно откачени. Първата заслуга на Лоазльор беше да ги изрови, а втората да успее да каже за тях нещо повече, без обаче да успее да ги впише в някаква действителна литературна приемственост – според него те се дължаха по-скоро на влиянието на някои съвременни за стареещия парнасец интелектуални явления, като например теософията и спиритическото движение. Така си беше създал в област, в която нямаше абсолютно никаква конкуренция, известно реноме – без да може да претендира за международния статут на един Жиняк, той беше редовно канен да изнася лекции в Оксфорд и в Сейнт Андрюз.

Лично той приличаше невероятно на обекта на изследванията си, никога не съм срещал някого, който да напомня до такава степен на персонажа на Доктор Козинюс [103] Герой на Мари-Луи-Жорж Коломб, известен под псевдонима Кристоф (1856-1945), автор на илюстрирани от него истории, предвестници на комиксите. Доктор Казинюс е станал нарицателно за разсеяния учен, който си поставя неосъществими цели и се опитва да ги постигне с безумни изобретения. – Б. пр. : дълга коса, сива и мръсна, огромни очила, некомплектувани костюми, в състояние често на ръба на хигиената; с всичко това той вдъхваше някакъв респект, примесен със съжаление. Със сигурност не си бе поставил за цел да въплъщава този персонаж: просто си беше такъв и не можеше да бъде друг; а иначе беше най-милият, най-добрият човек на света, лишен от абсолютно всякаква суета. Преподаването, предполагащо само по себе си освен всичко останало и някакъв вид контакт с най-разнообразен вид човешки същества, винаги го беше ужасявало; как ли беше успял Рьодиже да го убеди? Да, щях да отида, най-малкото на коктейла, любопитно ми беше да разбера.