– Не се извинявайте, наистина е интересно – казах искрено аз; вярно, че бях леко напит, един кос поглед ми съобщи, че бутилката мьорсо е празна. – Вярно е – продължих, – че атеизмът ми не почива на особено солидни основи, би било самонадеяно от моя страна да го твърдя.
– Самонадеяно, да, точно това е думата – в същността на атеистичния хуманизъм има една невероятна горделивост и арогантност. Дори християнската идея за въплъщението говори всъщност за една малко комична претенция. Бог се бил направил на човек... Защо не се е въплътил като обитател на Сириус или на галактиката Андромеда?
– Да не би да вярвате в извънземния живот? – прекъснах го изненадан аз.
– Не знам, рядко мисля върху това, но е чисто и просто въпрос на аритметика: предвид милиардите звезди, които населяват Вселената, многобройните планети, които гравитират около всяка една от тях, би било чудно животът да се е появил единствено на Земята. Но няма значение, онова, което искам да кажа, е, че Вселената носи очевидно белега на разумен план, че представлява очевидно осъществяването на проект, замислен от един гигантски разум. Това, че тази проста идея рано или късно ще се наложи отново, аз разбрах още много млад. Целият интелектуален дебат на XX век се свежда до противопоставянето между комунизма – имам предвид неговия вариант hard [89] Твърд, суров (англ.). – Б. пр.
– и либералната демокрация – в нейния мек вариант; това опростява все пак твърде много нещата. Връщането към религиозното, за което се заговори тогава, аз бях предвидил като неизбежно, струва ми се, още на петнайсет години. Семейството ми беше по-скоро католическо – всъщност все по-малко, – католици бяха по-скоро дядовците и бабите ми, така че се обърнах първо към католицизма. Още през първата година на университетското си образование се доближих до движението за идентичност.
Явно бях направил някакво видимо изразяващо учудване движение, защото той млъкна и ме погледна с полуусмивка. В същия момент се почука на вратата. Той отвърна на арабски и Малика се появи с нова табла с кафеник, две чаши, една чиния с баклавички с шамфъстък и с бриуа [90] Марокански тестени сладки. – Б. пр.
. Върху нея имаше и бутилка букха [91] Тунизийска смокинова ракия. – Б. пр.
с две ракиени чашки.
Преди да продължи, Рьодиже сервира кафето. Беше горчиво, много силно и ми се отрази добре – главата ми се проясни веднага.
"Никога не съм крил младежките си пристрастия – продължи той. – На новите ми приятели мюсюлмани никога не им мина дори през ум да ме упрекнат за тях; те намираха за съвсем нормално да се обърна първо към традициите на своя произход, в желанието си да се откъсна от атеистичния хуманизъм. Между другото ние не бяхме нито расисти, нито фашисти – е, за да съм напълно честен, трябва да кажа, че някои от поддръжниците на идентичността имаха подобна склонност – но лично аз не съм я имал, по никакъв начин, никога, фашизмите са били винаги за мене един призрачен, кошмарен опит, при това фалшив, да се съживят мъртви нации; без християнството европейските нации не бяха нищо друго освен тела без душа – зомбита. Но можеше ли да се възроди християнството? Вярвах в това в продължение на няколко години – с нарастващо съмнение, – бях все повече и повече впечатлен от тезите на Тойнби, от идеята, че цивилизациите не загиват, защото ги убиват, а защото се самоубиват. И после всичко се преобърна – за един-единствен ден – на 30 март 2013 година; спомням си, че се падаше през великденския уикенд. По това време живеех в Брюксел и ходех от време на време в бар "Метропол" да изпия една бира. Винаги съм обичал стила ар нуво: в Прага и във Виена има прекрасни неща, в Париж също има няколко интересни сгради, както и в Лондон, но за мен, с право или не, върхът на ар нуво беше хотелът "Метропол", особено неговият бар. На сутринта на 30 март минавах оттам съвсем случайно и видях една обява, в която се съобщаваше, че още същата вечер барът на хотела ще бъде завинаги затворен. Бях смаян; обърнах се към келнерите. Те потвърдиха: не знаеха точно защо. Помислих си: досега човек можеше да си поръчва сандвичи и бири, какао по виенски и торти със сметана в този абсолютен шедьовър на декоративното изкуство, можеше да живее ежедневието си сред красота, и всичко това щеше да изчезне, изведнъж, от сърцето на столицата на Европа! ... Да, именно в този момент разбрах: Европа беше извършила вече самоубийството си. Като читател на Юисманс вие сигурно също като мен сте изпитали раздразнение от непоправимия му песимизъм, от непрестанните хули, с които обсипва тесногръдието на епохата си. А е живял във време, когато европейските нации са били в апогея си – начело на огромни колониални империи, те са владеели света! ... Във време, изключително цветущо както от технологична гледна точка – железниците, електрическото осветление, телефона, грамофона, металните конструкции на Айфел, – така и от артистична – тук имената са твърде много, за да бъдат изброени, било то в литературата, художественото изкуство, музиката..."
Читать дальше