Мишел Уелбек - Подчинение

Едва го слушах, бях почти пред припадък. От почти двайсет години не бях попадал на "Жорис-Карл Юисманс, или излизането от тунела"; дебелината на тома беше невероятна, почти огромна – беше, спомних си в един проблясък, седемстотин осемдесет и осем страници. Бях ѝ посветил все пак седем години от живота си.

Все още с моята дисертация в ръка, той се отправи към фотьойлите.

– Това е наистина забележителен труд – настоя той. – Напомня много на младия Ницше, този от периода на "Раждането на трагедията".

– Преувеличавате...

– Не, не мисля. "Раждането на трагедията" е било в крайна сметка нещо като дисертация; и в двата случая се натъкваме на невероятно многообразие, на едно изобилие от идеи, които се появяват най-неочаквано в течение на страниците и които правят всъщност текста почти нечитаем – чудното е, че поддържате този ритъм в почти осемстотин страници. След "Несвоевременни размишления" Ницше се укротява, разбира, че не е възможно да налага на четеца прекалено голямо количество идеи, че трябва да се съобрази с него, да го остави да си поеме дъх. Вие също в "Световъртеж от неологизми" показвате същата еволюция, поради което това е по-достъпна книга. Разликата е, че после Ницше продължава.

– Аз не съм Ницше...

– Не, не сте Ницше. Но сте нещо, и то нещо интересно. И простете грубата ми откровеност, сте също така нещо, което искам. По-добре да си открия картите, бие така и така вече сте го разбрали: искам да ви убедя да заемете отново длъжността си на преподавател в университета "Париж – Сорбона", който ръководя.

В този момент се отвори вратата, което ми позволи да избегна отговора; появи се жена на около четиресет години, пълничка и с добродушен вид, която носеше табла с топли пирожки и обещаната бутилка мьорсо в кофа с лед.

– Това е Малика, първата ми съпруга – каза той, когато тя излезе, – май днес ви е писано да се срещате със съпругите ми. Ожених се за нея, докато бях още в Белгия. Аз съм по произход белгиец... Всъщност съм все още белгиец, така и не приех френско гражданство, макар да съм във Франция вече повече от двайсет години.

Топлите пирожки бяха много вкусни, лютивички, но не прекалено – разпознах аромата на кориандъра. И виното беше божествено. "Мисля, че не се говори достатъчно за мьорсото! – подхвърлих аз. – Мьорсото представлява синтез, то съществува, както и много други вина, само по себе си, не намирате ли?" Изпитвах желание да говоря за всичко друго, само не за университетското си бъдеще, но не си правех никакви илюзии – той щеше да се върне отново към темата.

И го направи, след като помълча малко от благоприличие. "Добре е, че се съгласихте да ръководите това издание на Плеядата. Искам да кажа, че това е естествено, че е съвсем справедливо и че е добре. Когато Лаку ми спомена за намеренията си, какво друго можех да му кажа? Освен че това е нормален избор, напълно справедлив, както и че е най-добрият избор. Ще бъда с вас съвсем откровен: с изключение на Жиняк, до този момент аз всъщност не съм успял да осигуря сътрудничеството на нито един действително уважаван преподавател, с истинска международна репутация; е, положението не е чак толкова драматично – университетът се откри току-що, – но истината е, че в нашия разговор ищец съм по-скоро аз, тъй като нямам кой знае какво да ви предложа, знаете го много добре, а в крайна сметка това също е важно. От интелектуална гледна точка длъжността ви в Сорбоната е по-малко престижна от това да си съставител на издание на Плеядата, съзнавам това много добре. Тъй че бих могъл поне да ви обещая, да се ангажирам лично, че трудът ви няма да бъде смущаван. Ще ви дадем лесни, общи за целия поток на първи и втори курс лекции. Семинарите с докторантите – зная, че са изтощителни, малко ли съм ги водил и аз – ще ви бъдат спестени. Имам прекрасна възможност да го направя, дори и от длъжностна гледна точка."

Замълча, имах ясното чувство, че бе изчерпал първия си запас от аргументи. Изпи една първа глътка мьорсо, аз си сипах втора чаша. Никога досега не ми се бе случвало, струва ми се, да съм толкова силно желан. Механизмът на славата се задъхва понякога: да приемем, че дисертацията ми беше толкова гениална, колкото твърдеше той, лично аз почти не си я спомнях – интелектуалните пируети, които бях изпълнявал по време на ранната ми младост, ми изглеждаха доста далечни – и все пак налице беше фактът, че притежавах някакво особено излъчване, и то при положение че не желаех нищо друго, освен да ме оставят да си чета на спокойствие, когато си лягам към четири часа следобед с кутия цигари и бутилка концентрат; но трябваше също така да си призная, че при този ритъм на живот щях да умра, и то да умра бързо, нещастен и самотен, а имах ли желание да умра бързо, нещастен и самотен? В крайна сметка – средно.