Мишел Уелбек - Подчинение

Вероятно това мое съзерцание бе продължило доста дълго, защото, когато се върнах обратно в залата, тя се беше поизпразнила, макар и естествено да продължаваше да бъде с изцяло мъжко присъствие; не видях нито Лаку, нито костюма в три части. Не бях дошъл съвсем напразно, си казах, събирайки проспектите на ливанския ресторантьор, мезетата им бяха наистина хубави, освен това доставяха по домовете, което би могло да внесе разнообразие в индийската ми кухня. В момента, 6 който си взимах дрехата от гардероба, към мен се приближи Рьодиже. "Тръгвате ли?" – запита той, разпервайки леко ръце в жест на съжаление. Попитах го дали са успели да разрешат протоколния проблем. "Да, успях да оправя нещата. Министърът няма да дойде тази вечер, но се обади лично по телефона на принца и го покани утре в министерството на работна закуска. Но въпреки всичко се боя, че Шрамек беше прав: от страна на Бен Бюлие това беше едно направо премислено унижение, той възобновява постепенно все повече младежките си връзки с катарците. Тоест не сме разрешили изцяло въпроса, така де..." Махна с дясната си ръка, сякаш да отпъди неприятната тема, и я положи върху рамото ми. "Наистина съжалявам, че тази малка неприятност ни попречи да поговорим. Непременно трябва да дойдете някой ден на чай у дома, така ще имаме повече време..." Усмихна ми се спонтанно; усмивката му беше очарователна, много открита, почти детска, изключително изненадваща у човек с толкова мъжествен вид; мисля, че го знаеше и знаеше как да я използва. Подаде ми визитката си. "Да кажем, следващата сряда, около седемнайсет часа? Свободен ли сте?" Отговорих с "да".

Вече в метрото, разгледах визитната картичка на новия си познат; изглеждаше елегантна, направена с вкус, доколкото разбирах от тези работи. Рьодиже имаше един личен телефонен номер, два професионални и два номера на факс (единия личен, другия професионален), три интернет адреса с неясно предназначение, два номера на подвижни телефони (единия във Франция, другия в Англия) и един скайп адрес; човекът се беше доста постарал, за да осигури лесен достъп до себе си. След Лаку аз явно започвах да се движа из висшите сфери, което малко ме безпокоеше.

Имаше и адрес: улица "Дез Арен" № 5, а за момента това бе единствената информация, която ми бе необходима. Мисля, че си спомнях улица "Дез Арен": очарователна уличка, която извеждаше до градинката "Лез Арен дьо Лютес" [85] Арените на Лютеция (древното име на Париж) – римски амфитеатър (I – II в.), днес археологически паметник с градинка около него. – Б. пр. , която пък на свой ред беше едно от най-очарователните кътчета на Париж. Наоколо имаше месарници, магазини за сирена – препоръчвани от Пьотирьоно и от Пудловски [86] Френски гастрономически критици. – Б. пр. – и италиански продукти, за които просто нямаше думи. Всичко това бе изключително успокоително.

На спирката на метрото "Плас Монж" ми хрумна лошата идея да изляза откъм "Арен дьо Лютес". Според топографската карта това беше несъмнено оправдано: оттам се отиваше директно на улица "Дез Арен"; бях забравил обаче, че на този изход нямаше асансьор и че станцията на "Плас Монж" се намира на петдесет метра под нивото на улицата; бях напълно изтощен и без дъх, когато изпълзях от входа на тази забележителна метростанция, издълбан в ограждащия градината зид, с дебели колони и вдъхновена от кубизма типография; неговият общо взето неовавилонски вид беше напълно неуместен за Париж – какъвто би бил и навсякъде другаде в Европа.

Когато стигнах до номер 5 на улица "Дез Арен", си дадох сметка, че Рьодиже не само живее на една очарователна улица в пети район, но че обитава цяла къща на една очарователна улица в пети район и че на всичкото отгоре обитава исторически паметник. На номер 5 се намираше невероятната неоготическа постройка с квадратна кула от едната ѝ страна, за да напомня на затвор, където бе живял Жан Полан от 1940 година до смъртта си през 1968-а. Лично аз никога не съм понасял Жан Полан, нито характерната му склонност да бъде таен съветник, нито произведенията му, но не можеше да не му се признае, че е бил една от най-могъщите фигури във френското издателство в годините след войната, както и че е живял в една много хубава къща. Възхищението ми от финансовите средства, предоставени от Саудитска Арабия на новия университет, продължи да расте.

Позвъних и бях приет от един иконом, чийто костюм в цвят екрю с яка на сакото в стил Мао Дзъдун напомняше на облеклото на бившия диктатор Кадафи. Представих се, той се поклони леко, да, очакваха ме. Помоли ме да се настаня в един малък хол, осветен от витражи, за да съобщи за мен на професор Рьодиже.