Мишел Уелбек - Подчинение

Веднага след това забелязах Лаку сред една по-многобройна група, която се бе отделила в единия ъгъл на залата и която се състоеше от десетина араби и още двама французи. Всички разговаряха оживено, с изключение на един около петдесетгодишен мъж със силно чип нос и строго, тлъсто лице. Беше облечен простичко, с дълга бяла джелаба, но разбрах, че е най-важният човек в групата, вероятно самият принц. Всички говореха трескаво нещо, което приличаше на оправдания, единствено той мълчеше, поклащайки от време на бреме глава, но лицето му оставаше затворено, явно имаше някакъв проблем, който обаче не ме засягаше, отдалечих се и си взех един самбусек със сирене и пета чаша вино.

Един възрастен мъж, слаб и много висок, с дълга прошарена брада, се приближи до принца, който се отдели, за да разговаря с него насаме. Лишена от центъра си, групата се разпръсна веднага. Разхождайки се безцелно из залата в компанията на друг французин, Лаку ме забеляза и тръгна към мен, правейки ми някакъв неопределен знак. Явно много притеснен, той извърши запознанството почти беззвучно, изобщо не чух името на спътника му, с коса, обилно намазана с брилянтин и сресана много грижливо назад, и с тъмносин костюм в три части на много тънко бяло райе – леко лъскавият плат изглеждаше безкрайно мек, сигурно беше коприна; изпитах желание да го пипна, но се въздържах.

Проблемът беше, че принцът е ужасно обиден, защото министърът на националното образование не е дошъл на приема, както официално им бяха обещали. Не само министърът не беше тук, но нямаше и нито един представител на министерството, абсолютно никого, "дори не и държавният секретар по висшето образование..." – завърши той напълно смутен.

"От последната промяна в правителството вече няма държавен секретар по висшето образование, казах ви вече!" – го прекъсна спътникът му с раздразнение. Според него положението беше много по-сериозно, отколкото си го представяше Лаку: министърът имал наистина намерение да дойде, потвърдил му още предишната вечер, но лично президентът Бен Бюлие се намесил и го разубедил, и то със съвсем ясната цел да унижи саудитските араби. Което било в съответствие с други наскорошни мерки, много по-съществени, като например пускането отново в ход на гражданската ядрена програма и увеличаването на субсидиите за електрическия автомобил – правителството искало да постигне в кратки срокове пълна енергийна независимост от саудитския петрол; явно това нямало да е от полза за дейността на ислямския университет "Париж – Сорбона", но това било предимно проблем на неговия ректор – в този момент Лаку се извърна по посока на един около петдесетгодишен човек, който влизаше в залата и се отправяше към нас с бърза крачка. "Ето го и Робер!" – каза той с огромно облекчение, сякаш посрещаше Месията.

Отдели все пак време, за да ме представи – този път по-отчетливо, – след което го осведоми за положението. Рьодиже ми стисна енергично ръката, почти смазвайки я между могъщите си длани, и ме увери, че се радва да се запознае с мене и че отдавна очаквал този момент, физически беше доста впечатляващ: много висок, най-малко метър и деветдесет, той беше също така и много як, с широки рамене и с добре развита мускулатура, физиката му беше по-скоро на ръгби пилиер [84] Стълб (фр.), позиция в ръгбито, при която състезателят трябва да бъде як и едър, за да може да изпълнява или функцията на "стълб" на схватката, или да повдига играчите от втора линия при тъч. – Б. пр. , отколкото на университетски преподавател. Загорялото му лице, набраздено с дълбоки бръчки, бе увенчано с изцяло побеляла, но много гъста, равно подстригана коса. Беше облечен доста необичайно – с джинси и авиаторско черно кожено яке.

Лаку му обясни набързо проблема; Рьодиже поклати глава, изръмжа, че е предусещал някаква такава неразбория, после, след секунди размисъл, заключи: "Ще се обадя на Деломе. Той ще се справи с положението". Извади от якето си миниатюрен подвижен телефон във формата на мида, по-скоро женски, който изглеждаше микроскопичен в дланта му, и се отдалечи няколко метра, набирайки номера. Лаку и спътникът му го гледаха, без да посмеят да се приближат; парализирани сякаш в неспокойното си очакване, те започваха леко да ме дразнят с историите си и най-вече, защото намирах, че са напълно затъпели – естествено трябваше да се подмазваме на петродоларите, ако мога така да се изразя, но това не означаваше, че не могат да вземат един фигурант и да го представят не за министъра, когото всички познаваха от телевизията, но за директора на кабинета му; онзи палячо с костюма в три части можеше прекрасно да свърши работата на директор на кабинет, саудитските араби нямаше въобще да разберат, ама наистина си усложняваха живота за нищо; тъй като това си беше техен проблем, аз взех последна чаша вино и излязох на терасата; гледката на осветената Нотр Дам беше действително великолепна, времето беше омекнало още повече, дъждът бе спрял и лунната светлина играеше по вълните на Сена.