Мишел Уелбек - Подчинение

Кратък миг на мълчание последва моята декларация за вечността, изказана с леко подмазваческа нотка – струваше ми се, че нещата вървяха много добре, свързваха ни общи ценности – по мед и масло щеше да му върви на това издание на Плеядата.

"Робер Рьодиже съжалява много за вашето напускане на Сорбоната след... смяната на режима, ако мога така да се изразя – подхвана той с известна болка в гласа. – Зная го, защото е мой приятел. Личен приятел – добави той с нотка на предизвикателство. – Някои от преподавателите, все на много високо ниво, останаха. Други, също така на много високо ниво, напуснаха. Всяко едно от тези напускания, включително и вашето, беше за него лично оскърбление" – заключи той малко рязко, сякаш в душата му бе забушувала битка между дълга към приятелството и дълга към благовъзпитаността.

Нямаше абсолютно какво да отговоря на това и той го разбра най-сетне, след почти минута мълчание. "Както и да е, лично аз съм много доволен, че приехте проектчето ми! – възкликна, потривайки ръце, сякаш ставаше дума за невинна шега, която двамата бяхме изиграли на научния свят. – Знаете ли, стори ми се напълно ненормално и жалко човек като вас... искам да кажа човек на вашето ниво, да се окаже внезапно без студенти, без публикации, без нищо!" След тези думи, съзнал може би, че тонът му е малко прекалено драматичен, той се надигна леко от стола си, станах и аз на свой ред, но по-пъргаво.

Сигурно за да придаде повече блясък на пакта, който току-що бяхме сключили, Лаку ме изпрати не само до вратата – слезе с мен три етажа ("Внимавайте, стъпалата са доста стръмни!"), прекосихме коридора ("Истински лабиринт!" – подхвърли той иронично; всъщност не съвсем: имаше два коридора, които се кръстосваха под прав ъгъл, след което се стигаше директно до приемната), – но чак до изхода на издателство "Галимар", на улица "Гастон Галимар". Въздухът беше станал по-студен и по-сух и едва тогава си дадох сметка, че нито в един момент не бяхме повдигнали въпроса за заплащането. Сякаш бе прочел мислите ми, той приближи ръка до рамото ми – но без да го докосва – и подхвърли: "Тези дни ще ви изпратя предложение за договор – и добави, без да си поеме дъх: – Следващата събота има малък прием в чест на откриването на Сорбоната. Ще ви изпратя покана. Сигурен съм; , че Робер ще се зарадва много, ако можете да дойдете". Този път ме потупа по рамото, преди да ми стисне ръката. Последните изречения беше изговорил сякаш под въздействието на някакъв вътрешен порив, като че ли се бе сетил за приема съвсем случайно, но аз имах чувството, че именно тези последни изречения обясняваха и оправдаваха всичко останало.

Приемът започваше в осемнайсет часа и се състоеше на последния етаж на Института на Арабския свят, нает целият за целта. Бях малко неспокоен, докато връчвах поканата си: кого ли щях да срещна? Несъмнено саудитски араби, поканата гарантираше присъствието на един принц от Саудитска Арабия, чието име ми беше познато – беше основният спонсор на новия университет "Париж – Сорбона". Вероятно и предишните си колеги, поне тези, които бяха приели да работят в новата структура – но сред тях не познавах никого освен Стийв, а Стийв беше последният човек, когото имах желание да видя в този момент.

Но все пак разпознах един от предишните си колеги веднага щом пристъпих в голямата, осветена с полилеи зала; всъщност го познавах лично много слабо, бяхме разменили по няколко думи веднъж или два пъти, но Бернар дьо Жиняк бе световноизвестен в областта на средновековната литература, изнасяше редовно лекции в Колумбийския и Иейлския университет, беше написал авторитетния труд върху "Песен за Роланд". Всъщност той бе единственият успех по отношение на новоназначенията, с който ректорът на новия университет би могъл да се похвали. Но освен да му кажа това, нямаше друго, за което да поговорим: областта на средновековната литература беше за мен тера инкогнита и аз приех мъдро няколко "мезета" – бяха превъзходни, топлите, както и студените, а и ливанското червено вино, което ги придружаваше, също не беше лошо.

И въпреки това нямах чувството, че приемът е успешен. Групички от по трима до шестима души – араби и французи смесено – се разхождаха из великолепно украсената зала и си разменяха рядко по една-две думи. Извиращата от високоговорителите арабскоандалузка музика, монотонна и злокобна, не допринасяше за подобряването на обстановката; но проблемът не беше в това – след три четвърти часа шляене между гостите и след четири чаши вино внезапно разбрах причината: всички присъстващи бяха мъже. Нито една жена не беше поканена, а поддържането на приемлив социален живот в отсъствието на жени – и без помощта на футбола, който би бил неуместен в тази все пак университетска среда – беше трудно печеливш залог.