Мишел Уелбек - Подчинение

Бяха изминали една-две минути, когато една врата вляво се отвори и в помещението влезе момиче на петнайсетина години, облечено с тишъртка Hello Kitty и с джинси с ниска талия; дългата ѝ черна коса се спускаше свободно върху раменете ѝ. Като ме видя, тя нададе вик, опита се несръчно да скрие с ръце лицето си и се затича обратно към вратата. В същия миг на горната площадка се появи Рьодиже и тръгна надолу, за да ме посрещне. Беше присъствал на случката и ми подаде ръка с примирителен жест.

– Това беше Айша, новата ми съпруга. Ужасно се е притеснила, защото сте я видели без фередже.

– Искрено съжалявам.

– Не, не се извинявайте, вината е нейна; трябвало е да попита дали няма гостенин, преди да влезе в приемната. Но тя все още не познава къщата, нищо, ще свикне.

– Да, изглежда много млада.

– Току-що навърши петнайсет години.

Последвах Рьодиже на първия етаж в един голям хол-библиотека, стените бяха много високи, таванът трябва да беше на около пет метра отгоре.

Едната стена бе изцяло заета от книги, забелязах веднага, че имаше много старинни издания, най-вече от XIX век. Две монтирани върху релси метални стълби осигуряваха достъпа до най-горните рафтове. Срещу тях, върху градинска решетка от тъмно лакирано дърво, покриваща стената от горе до долу, бяха закачени саксии със зелени растения. Имаше бръшлян, папрат, дива лоза, чиито листа се спускаха като водопад от тавана до пода, увивайки се около рамките на картините – едните с калиграфски изписани аяти от Корана, другите – фотографии голям формат, проявени върху матова хартия и представляващи кълбообразни галактически купове, свръхнови звезди и спирални мъглявини. В ъгъла поставеното напряко голямо писалище стил директоар [87] Мебелен и декоративен стил, характерен за преходния период между стиловете Луи XVI и ампир, носещ името на периода на управление на Директорите (1795-1799). – Б. пр. беше обърнато с лице към помещението. Рьодиже ме отведе до отсрещния ъгъл, в който тапицираните с поизтъркан плат на червени и зелени райета фотьойли бяха наредени около голяма ниска маса, цялата покрита с една медна табла.

– Имам, разбира се, чай, ако го предпочитате – каза той, поканвайки ме да седна. – Но имам също така и различни видове алкохол: уиски, порто, всичко, каквото поискате; И чудесно мьорсо [88] Бургундско вино от контролирания географски район Мьорсо. – Б пр. .

– Нека да е мьорсо – отвърнах, макар и леко учуден, защото, доколкото си спомнях, ислямът осъждаше консумацията на алкохол, поне доколкото знаех, всъщност това беше религия, която малко познавах.

Той изчезна вероятно за да нареди да ни донесат за пиене, фотьойлът ми беше обърнат с лице към висок старовремски прозорец, със стъкла, разделени от оловни напречници, който гледаше към арените. Изгледът беше невероятен, мисля, че за първи път попадах в ъгъл, от който се виждаше цялата градина. След няколко минути се приближих до библиотеката: тя също бе впечатляваща.

Двата долни рафта бяха пълни с ксерокопия 21 х 29.7. Това бяха дисертации, защитени в различни европейски университети; разгледах заглавията на някои от тях и попаднах на една дисертация по философия, защитена в католическия университет на Лувен ла Ньов, с автор Робер Рьодиже и заглавие "Генон чете Ницше". Точно когато я издърпвах от рафта, в помещението се появи отново Рьодиже – стреснах се, сякаш ме бяха хванали на местопрестъплението, и понечих да я върна обратно. Той се приближи, усмихвайки се: "Не се тревожете, няма нищо тайно. А пък и любопитството към съдържанието на една библиотека за човек като вас, това е почти професионален дълг...".

Приближавайки се, той видя заглавието на ксерокопието. "Ааа, попаднали сте на моята дисертация – поклати глава. – Дадоха ми титлата доктор, но дисертацията ми не беше много добра. Във всеки случай много по-лоша от вашата. Малко прекалих с тълкуването на текстовете, както се казва. Като се замисли човек, Генон не е бил чак толкова повлиян от Ницше, той отхвърля модерния свят също толкова категорично, колкото и Ницше, но това се дължи на други автори. Във всеки случай днес със сигурност не бих я написал по същия начин. Имам и вашата... – продължи той, изваждайки от рафта друго фотокопие. – Знаете, че в архива на всеки университет се пазят по пет екземпляра от всяка дисертация. Имайки предвид броя на изследователите, които проявяват интерес към тях, реших, че спокойно мога да си присвоя един екземпляр.