Мишел Уелбек - Подчинение

Изпих си чашата и си сипах трета. Виждах през прозореца как слънцето залязва над градината; мълчанието започна да става малко неудобно. Добре, той искаше да играе с открити карти, всъщност аз също.

– Но все пак има едно условие – казах аз, – едно условие, което не е никак за пренебрегване...

Той поклати бавно глава.

– Мислите ли... мислите ли, че съм способен да приема исляма?

Наведе глава, сякаш потъна в бездната на дълбоки лични размишления, после вдигна поглед към мен и ми отговори: "Да".

В следващия миг ми отправи своята широка и лъчезарна усмивка, невинна. За втори път я получавах и шокът бе по-малък; във всеки случай усмивката му беше ужасно ефикасна. Сега беше негов ред да говори. Погълнах една след друга две пирожки, вече изстинали. Слънцето изчезна зад пейките на амфитеатъра и нощта завладя арената; изглеждаше невероятно, че тук са се провеждали битки между гладиатори и диви животни – преди около две хиляди години.

– Не сте католик, което би било пречка – продължи кротко той...

Не, действително това не беше пречка.

– А и не мисля, че сте истински атеист. Всъщност истинските атеисти са рядкост.

– Така ли мислите? А аз смятах, че атеизмът е разпространен в целия западен свят.

– Според мен това е само привидно така. Единствените истински атеисти, които съм срещал, бяха бунтовници; те не се задоволяваха с това хладнокръвно да отричат съществуването на Бог, те отричаха неговото съществуване като Бакунин: "Дори и да има Бог, трябва да се отървем от него..."; това бяха атеисти от типа на Кирилов, отричаха Бога, защото искаха на негово място да поставят човека, бяха хуманисти, имаха високо мнение за човешката свобода, за човешкото достойнство. Струва ми се, че в този портрет вие също не бихте се разпознали, нали?

Не, не бих, наистина; повдигаше ми се само от думата хуманизъм, но може би това се дължеше на горещите пирожки, с които бях прекалил; сипах си чаша вино, да ми премине.

– В действителност – продължи той – повечето хора си живеят живота, без да се занимават с тези въпроси, които им се струват прекалено философски; замислят се върху тях, когато им се случи някаква драма – тежка болест, смъртта на близък. Поне на Запад е така; защото навсякъде другаде по света в името на тези въпроси човешките същества умират – или убиват, или водят кървави войни, и това е така от началото на човечеството: хората се бият заради метафизични въпроси, със сигурност не заради точки в икономическия растеж и за да си разделят ловни територии. Но дори и на Запад атеизмът няма никаква солидна основа. Когато говоря на хората за Бог, първо им давам да прочетат някоя книга за астрономията...

– Фотографиите ви са наистина много красиви.

– Да, красотата на Вселената е забележителна; най-вече изумителна е нейната гигантска големина. Стотици милиарди галактики, съставени всяка една от тях от стотици милиарди звезди, някои от които се намират на милиарди светлинни години – на стотици милиарди милиарди километри. И в мащаб един милиард светлинни години започва да се оформя ред: галактическите купове започват да се разпределят така, че да образуват един наподобяващ лабиринт математически граф. Запознайте с тези научни факти сто души, взети напосоки от улицата: колко сред тях биха дръзнали да твърдят, че всичко това е било създадено случайно? Като се има предвид, че Вселената е относително млада – най-много на петнайсет милиарда години. Това е известният аргумент с маймуната, която може да пише: колко време би било необходимо на шимпанзето, което чука напосоки по клавиатурата, за да препише творчеството на Шекспир? Колко време би било необходимо на сляпата случайност, за да изгради наново Вселената? Със сигурност много повече от петнайсет милиарда години! ... И това не е само мнение на човека от улицата, това е също така мнението на най-великите учени; вероятно в цялата история на човечеството не имало по-светъл ум от Исак Нютон – помислете само какво невероятно интелектуално усилие е представлявало това да обединиш в един закон гравитацията на земните тела и движението на планетите! Да, ама Нютон е вярвал в Бог, вярвал е твърдо, до такава степен, че посвещава последните години от живота си на изследването на Библията – единствения свещен текст, до който е имал достъп. И Айнщайн не е бил атеист, макар неговият вид вяра да е по-трудно определим; но когато противоречи на Бор и му казва, че "Господ не си играе на зарове", той не се шегува, за него е немислимо законите на Вселената да са подчинени на случайността. Аргументът за "Бога часовникар", който Волтер смята за неопровержим, продължава да е толкова силен, колкото е бил през XVIII век, той придобива дори по-голяма тежест от момента, в който науката започва да изгражда по-тесни връзки между астрофизиката и квантовата механика. Няма ли нещо твърде жалко в това хилаво същество, обитаващо анонимна планета, на една ръка разстояние от една най-обикновена галактика, което се изправя на лапичките си и провъзгласява: "Бог не съществува"? Извинете, много съм словоохотлив...