Мишел Уелбек - Подчинение

Върху дървеното бюро, доста разнебитено, се мъдреше една Библия, до нея – тънка брошура (за която трябваше да благодарим на дом [79] От латински dominus (господ) – монашеска титла, давана обикновено на бенедиктинците и на монасите от Ордена на св. Бруно. – Б. пр. Жан-Пиер Лошка) за смисъла на оттеглянето в манастир (уточняваше се: "Да не се взема") и информационен лист с разписанието на службите и часовете на хранене. Хвърлих поглед и научих, че беше почти време за службата на деветия час, но реших, тъй като ми беше първи ден, да я пропусна: символиката ѝ не беше впечатляваща – службите на третия, шестия и деветия час целяха "възобновяване на присъствието на Бог през целия ден".

Имаше шест служби на ден плюс редовната служба; в сравнение с епохата на Юисманс в това отношение нищо не се бе променило, единственото облекчение беше, че службата на бдението, която е била преди в два часа сутринта, беше преместена в двайсет и два часа. По време на първия си престой бях харесал много тази служба, състояща се от дълги съзерцателни псалми в средата на нощта, далече от повечерията (и от сбогуването с деня), както и от хвалебствията към новата зора – тази служба на чистото очакване, на последната надежда без причина да се надяваш. Естествено, насред зима, във време, когато църквата не е била дори отоплявана, тя вероятно не е била лесна служба.

Най-много бях впечатлен от това, че брат Жоел ме беше познал – след повече от двайсет години. Сигурно през този интервал – откакто не изпълняваше вече длъжността отговорник за настаняванията – не му се бяха случили кой знае колко неща. Беше се трудил в работилниците на манастира, беше присъствал на ежедневните служби. Животът му е бил спокоен и вероятно щастлив – рязка противоположност на моя.

Направих дълга разходка в парка, пушейки безброй цигари, в очакване на вечерната служба, която беше непосредствено преди часа за храна. Слънцето ставаше все по-ослепително, проблясваше върху скрежа, подпалваше със светли сияния камъка на сградите, пурпурни върху килима от листа. Смисълът на присъствието ми тук беше започнал да ми убягва – понякога се появяваше, смътно, за да изчезне почти веднага; едно бе ясно – че нямаше вече почти никаква връзка с Юисманс.

В продължение на последвалите две седмици свиквах с молебствието на службите, без истински да го харесам. Службата е единственият разпознаваем признак, единственият реален допир с набожността, така както я възприема външният свят. Останалото бяха четения и пения на подходящите за различните часове на деня псалми, прекъсвани понякога от кратки четения на светите писания, извършвани от един от монасите – тези четения съпътстваха и храненето, протичащо в мълчание. Новата църква, построена в границите на абатството, се отличаваше с откровената си грозота; с архитектурния си стил напомняше малко на търговския център "Сюпер-Паси" на улица "Анонсиасон" [80] Благовещение (фр.). – Б. пр – витражите ѝ – абстрактни цветни петна, не заслужаваха никакво внимание; за мен обаче всичко това беше без особено значение: не бях естет, дори никак, в сравнение с Юисманс и еднообразната грозота на съвременното религиозно изкуство ми беше почти безразлична. Гласовете на монасите се издигаха в мразовития въздух, чисти, смирени и невинни; бяха изпълнени с благост, с надежда и очакване. Господ Христос щеше да дойде отново, щеше да дойде много скоро и топлината на неговото присъствие вече изпълваше с радост душите им, това беше всъщност единствената тема на техните песнопения, песнопения на органично и кротко очакване. Ницше го беше схванал правилно със своя нюх на дърта многознайница: в своята същност християнството беше женска религия.

Всичко това би могло да ми хареса, ако с връщането ми в килията нещата не тръгваха на зле: детекторът на дим ме фиксираше с червеното си враждебно оченце. Понякога пушех на прозореца само за да установя, че и тук нещата се бяха влошили от времето на Юисманс: TGV линията минаваше покрай границите на парка, на около двеста метра по права линия, влаковете профучаваха в тази си отсечка с пълна скорост и тропотът на мотрисите върху релсите нарушаваше няколко пъти на час съзерцателната тишина на мястото. Студът ставаше все по-непоносим и всяко от тези мои пребивавания до прозореца ме караше след това да се залепям задълго до радиатора в стаята. Настроението ми ставаше все по-кисело и прозата на Жан-Пиер Лонжа, несъмнено прекрасен монах, изпълнен с най-добри намерения и с любов, ме дразнеше все повече. "Животът трябва да бъде общуване с несекваща любов, независимо дали е живот на изпитания, или на радости – пишеше братът. – Възползвай се от тези няколко дни и работи върху способността си да се отдадеш на обичта както на думи, така и на дела." Отклоняваш се от темата, ахмако, сам съм в стаята, гаврех се аз, побеснял. "Дошъл си тук, за да отдъхнеш от странстванията си и да започнеш ново пътешествие вътре в себе си, в мястото извор, където се проявява силата на желанието", продължаваше той. Моето желание е ясно и просто, беснеех аз, а именно – да изпуша една цигара, ето докъде съм се докарал, ахмако, това е моето място извор. За разлика от Юисманс аз не чувствах сърцето си "закоравяло и изпепелено от разгул", а дробовете си закоравели и изпепелени от тютюна, и то без никакво съмнение.