Мишел Уелбек - Подчинение

Вдясно в приемната на манастира се намираше магазинът, където се продаваха стоките на монашеското занаятчийско производство – засега беше затворен, вляво, на рецепцията, нямаше никого. Малка табела съобщаваше, че ако няма никого, може да се позвъни, но само при изключителни случаи, и да се избягва по време на служба. Разписанието на службите беше обявено, но не и продължителността им: след доста дълги пресмятания, в които включих и часовете на хранене, стигнах до заключението, че продължителността на една служба не бива да бъде повече от половин час, за да може целият график да се побере в един ден. Едно по-кратко пресмятане ми помогна да установя, че настоящият момент е между службите на шестия и на деветия час – следователно можех да позвъня.

Няколко минути по-късно се появи един монах, висок на ръст, с черно расо – когато ме видя, той се усмихна широко. Лицето му, с високо чело, бе обвито с къдрички кестенява коса, съвсем леко сивееща, имаше къса кръгла брада, също кестенява, давах му най-много петдесет години. "Аз съм брат Жоел, аз отговорих на имейла ви – каза той, преди да поеме най-безцеремонно сака ми, – ще ви заведа в стаята ви." Вървеше много изправен, носеше тежкия ми сак без всякакво затруднение, с една дума, беше в прекрасна физическа форма. "Щастливи сме, че ви виждаме отново – продължи той, – минаха повече от двайсет години, нали?" Изглежда, го бях погледнал в пълно недоумение, защото ме попиша: "Вие бяхте наш гост преди двайсетина години, нали? По това време пишехте за Юисманс?". Беше вярно, но бях удивен, че си спомня за мен, лицето му не ми говореше абсолютно нищо.

– Вие сте монахът, който отговаря за настаняването на гостите, така ли?

– Не, не, съвсем не, бях навремето. Това е функция, която се поверява най-често на младите монаси – така де, млади от гледна точка на монашеството им. Братът, който отговаря за настаняването, разговаря с гостите, той е все още във връзка със света, това е нещо като шлюзова камера, като междинна площадка, която се дарява на монаха, преди да потъне в мълчанието на своето призвание. Лично аз отговарях за настаняването малко повече от година.

Минавахме покрай една доста хубава сграда в ренесансов стил, оградена от парк; ослепителното зимно слънце блестеше сред алеите, застлани с опадала шума. Малко по-надалеч се виждаше църква от периода на късната готика, почти толкова висока, колкото метоха. "Това е старата църква на манастира, онази, която е посещавал Юисманс – ми съобщи брат Жоел. – Когато се събрахме отново след разпускането на братството вследствие на законите на Комб, не успяхме да си я върнем, за разлика от сградите на метоха. Наложи се да построим нова в границите на манастира." Спряхме пред малка едноетажна постройка също в ренесансов стил. "Това е хотелът, тук ще пребивавате – продължи той... В същия миг в дъното на алеята се появи, тичайки, набит монах. Жизнен, с плешивина, почти лъщяща под слънцето, той създаваше впечатление за изключителна игривост и вещина – истински държавен секретар по бюджета; мисля, че никой не би се поколебал да му повери важни дела. "А ето го и брат Пиер, новия отговорник по настаняването, към него ще се обръщате по всички практически въпроси, свързани с престоя ви – осведоми ме брат Жоел. – Аз дойдох само за да ви поздравя." При тези думи той се поклони ниско пред мен, стисна ми ръката и се отправи към метоха.

"Дойдохте с TGV-тo, нали?" – запита отговорникът по настаняването. Потвърдих. "Да, с TGV-тo е наистина много бързо" – продължи той с явното желание да започне разговора с взаимно съгласие. После, вземайки сака ми, ме отведе в стаята: квадратна, дълга около три метра, със светлосиви релефни тапети, с под, застлан с доста проскубан сив мокет. Единствената украса беше едно разпятие от тъмно дърво над малкото едноместно легло. Веднага забелязах, че умивалникът не беше снабден със смесителен кран – както и забелязах прикрепения към тавана детектор на дим. Казах на брат Пиер, че стаята ме задоволява напълно, макар вече да знаех, че не е вярно. Когато Юисманс в "На път" се пита, понякога безкрайно продължително, дали ще може да понесе монашеския живот, един от отрицателните доводи, които приема, е, че вероятно ще му забранят да пуши вътре в сградите. Именно този вид мисъл ме е карала винаги да го обичам; както и онзи пасаж, в който заявява, че една от единствените истински радости в живота на тази земя е да се настаниш, сам, в леглото си, заобиколен от куп хубави книги и кутия цигари. Така е, така е – само дето по негово време е нямало детектори на дим.