Мишел Уелбек - Подчинение

Бруталното разпадане на системата, противопоставяща центърлевицата на центърдесницата и структурираща от незапомнени времена френския политически живот, бе предизвикала първоначално пълното вцепенение на всички медии, което достигна почти до афазия. Имахме възможност да видим бедния Кристоф Барбие с траурно увиснал шал да се влачи окаяно от едно телевизионно предаване към друго, неспособен да коментира историческата мутация, която не бе предвидил – която всъщност никой не бе предвидил. Въпреки това малко по малко, с течение на седмиците, започнаха да се образуват ядра на опозиция. Първо, от страната на светската левица. По инициатива на най-невероятни личности като Жан-Люк Меланшон и Мишел Онфре се провеждаха протестни събрания; Левият фронт продължаваше да съществува, поне на хартия, и вече беше възможно да се предвиди, че Мохамед бен Бюлие ще има още един приличен противник през 2027-а – освен, естествено, кандидата на Националния фронт. От противната страна Съюзът на студентите салафисти нададе също глас, разобличавайки продължаващите прояви на неморално поведение и настоявайки за прилагането на практика на шериата. Така постепенно се раждаха елементите на политическия дебат. Щеше да бъде нов вид дебат, много различен от онези, на които Франция бе свидетел през последните десетилетия; щеше да прилича по-скоро на онзи, който беше налице в повечето арабски страни – но въпреки това щеше да бъде все пак дебат. Наличието на политически дебат, дори и изкуствен, е необходимо за хармоничното функциониране на медиите, а може би също и за чувството, макар и формално, у населението, че в страната има демокрация.

Извън тези повърхностни вълнения Франция се развиваше бързо, развиваше се в дълбочина. Скоро се оказа, че Мохамед бен Бюлие има идеи, и то независимо от исляма; по време на една пресконференция той си призна, че е повлиян от дистрибутизма, което предизвика всеобщо смайване сред слушателите му. Беше го вече заявявал, и то на няколко пъти по време на кандидатпрезидентската си кампания, но журналистите, които проявяват естествена склонност да изключват информацията, която не разбират, не бяха нито отбелязали, нито предали тази негова декларация. Този път ставаше дума за встъпилия в длъжност президент на републиката, тоест беше необходимо да си направят труда да се осведомят. Така широката публика научи в течение на последвалите седмици, че дистрибутизмът е икономическа философия, появила се в Англия в началото на XX век под влияние на мислителите Гилбърт Кийт Честъртън и Хилер Белок. Тя се основава на понятието за "трети път" и се разграничава както от капитализма, така и от комунизма, който счита за държавен капитализъм. Основната идея е премахването на разделението между капитала и труда. Нормалната форма на икономика е семейното предприятие; когато при някои производства се наложи да се обединят в по-големи единици, е задължително работниците да станат акционери в предприятието и да участват в управлението му.

Дистрибутизмът, уточни по-късно Бен Бюлие, е абсолютно съвместим с учението на исляма. Уточнението не беше излишно, тъй като Честъртън и Белок са се славели приживе с ожесточена дейност на католически полемисти. Доста бързо се видя, че въпреки отявления антикапитализъм на доктрината властите в Брюксел нямат всъщност причина да се боят от подобна ориентация. И действително, основните мерки, предприети от новото правителство, бяха, от една страна, цялостното премахване на държавните помощи за големите индустриални групировки – нещо, за което Брюксел се бореше отдавна, считайки го за нарушение на принципа на свободната конкуренция, – и от друга, изключително благоприятни изменения в данъчния закон за занаятчийството и за статута на предприемачите на свободна практика. Тези мерки станаха веднага много популярни – от Няколко десетилетия насам професионалната мечта На младите беше да могат да си "направят сами предприятие" или поне да получат статута на едноличен предприемач. Те отговаряха между другото напълно на развитията в националната икономика: въпреки Скъпоструващите планове за оцеляването им индустриите закриваха една след друга производствата си във Франция, докато земеделието и занаятчийството се справяха много добре и дори завладяваха, както се казва, нови пазарни дялове.

Всички тези промени бяха повели Франция към нов обществен модел, но преобразуванията оставаха неназовани до сензационното публикуване на едно есе от млад социолог, Даниел да Силва, под ироничното заглавие "Един ден всичко това ще ти принадлежи, сине мой", с по-недвусмисленото подзаглавие: "Към семейството на сметката". В увода си той отбелязваше заслугите на появилото се преди десетина години есе на философа Паскал Брюкнер, в което авторът, констатирайки провала на брака по любов, възхваляваше връщането към брака по сметка. Освен това да Силва считаше, че семейната връзка, особено връзката баща – син, не може в никакъв случай да се основава на любов, а единствено на предаването на умения и на имущество. Всеобщото преминаване към наемния труд щеше според него неизбежно да предизвика разпада на семейството и пълното раздробяване на обществото, което би могло да се преустрои само ако моделът на производство, опиращ се на личната инициатива, стане отново норма. Макар антиромантичните тези да се радваха често на успех, защото бяха скандални, преди да Силва те трудно се задържаха задълго в медийното пространство – консенсусът сред доминиращите медии по отношение на личната свобода, тайнството на любовта и други подобни беше всеобщ. С пъргав ум, отличен полемист, всъщност дълбоко безразличен към всякакви политически или религиозни идеологии, без да се отклонява при никакви обстоятелствата от сферата на своята компетентност – а именно анализът на развитието на семейните структури и последствията върху демографските перспективи в западните общества, – младият социолог щеше първи да разчупи обръча от клонящи все по-надясно хора, който заплашваше да се образува около него, и да се наложи като авторитет в обществените дебати, възникващи (възникващи много бавно, много постепенно и без особено ожесточение, тъй като общата атмосфера продължи да бъде на мълчаливо и умърлушено съгласие, но които все пак възникнаха) около обществените намерения на Мохамед бен Бюлие.