Мишел Уелбек - Подчинение

Бивш финансов директор в "Юнилевър", който купува на стари години джип за преодоляване на препятствия и открива инстинктите си на ловец трапер – беше странно, но в крайна сметка възможно. Нотариусът приключи: прехвърлянето на наследството щеше да се окаже отчайващо просто. Изключителната бързина на този процес обаче не ми попречи да изпусна заради първоначалното си закъснение влака, а той беше последният за деня. Това поставяше Силвия в деликатно положение – нещо, което явно осъзнахме почти едновременно и двамата, качвайки се на колата. Разсеях веднага неудобството, като казах, че за мен ще е най-добре, със сигурност, да си взема стая в някой хотел близо до гарата в Бриансон. Влакът ми за Париж тръгва много рано сутринта и не мога в никакъв случай да си позволя да го изпусна, имам много важни срещи в столицата, настоях аз. Лъжата беше двойна: не само че нямах никакви срещи, нито на следващия, нито в който и да било друг ден, а и първият влак за деня тръгваше на обед, малко преди дванайсет часа, в най-добрия случай можех да се надявам да пристигна в Париж около осемнайсет часа. Успокоена от факта, че ще изчезна много скоро от живота ѝ, тя ме покани почти въодушевено на чаша "у тях", както упорито продължаваше да казва. Не само че не беше вече "у тях", защото баща ми беше умрял, но скоро нямаше да бъде и "у нея": според числата, които ми бяха съобщили, тя нямаше да има друг избор, освен да обяви къщата за продан, за да може да ми изплати полагащата ми се част от наследството.

Разположена в хълмистата част на долината Фресиниер, вилата им беше огромна, подземният паркинг можеше да побере около десетина коли. Пресичайки коридора, който водеше към хола, аз спирах пред препарираните трофеи: трябва да бяха на диви кози, на муфлони, изобщо на някакви бозайници от този род – имаше и един глиган, по-лесен за разпознаване.

"Съблечете си, ако искате, палтото – ми каза Силвия. – Знаете ли, беше много симпатично, така де, ловът, и аз нямах представа за това преди. Ловуваха през целия неделен ден и после вечеряхме заедно с останалите ловци и жените им, десетина двойки, обикновено взимахме аперитива си тук и отивахме често след това в едно ресторантче в съседното село, което наемахме изцяло за случая."

Значи баща ми беше прекарал края на живота си симпатично – това също бе изненада. През цялата си младост не се бях срещнал с нито един от колегите му, не мисля, че и самият той се беше срещал с тях – имам предвид извън работата. Имаха ли родителите ми приятели? Може би, но аз не можех да си ги спомня. Живеехме в Мезон-Лафит в голяма къща – действително по-малко голяма от тази, но все пак голяма. Не се сещах за никого, който да е идвал на вечеря у нас или да прекара уикенда, нещо от този род, което обикновено се прави, когато имаш приятели. Не вярвах също така, че баща ми е имал онова, което наричат любовници – в което, естествено, не можех да бъда сигурен, нямах никакво доказателство; но никак не успявах да свържа представата си за любовница със спомена за него. Ето ви човек, който е живял два живота, напълно отделни и без всякакъв досег между тях.

Холът беше много просторен, вероятно заемаше целия етаж, до американската кухня, разположена вдясно от вратата, имаше голяма селска маса. Останалото пространство бе заето от ниски масички и дълбоки дивани, тапицирани с бяла кожа, на стената висяха още ловни трофеи и върху един рафт се намираше колекцията от пушки на баща ми – бяха красиви предмети с фино изработени метални инкрустации, които блестяха с мека лъскавина. Подът беше покрит с кожите на най-различни животни, предполагам, предимно на овни, почувствах се малко като в немски порнофилм от седемдесетте години, от онези, снимани в някоя хижа в Тирол. Отправих се към прозореца, който заемаше цялата стена в дъното и гледаше към планински пейзаж. "Отсреща се вижда върхът на Меже – проговори Силвия. – А по на север е Бар дез Екрен. Искате ли да пиете нещо?"

Никога не съм виждал така добре зареден бар, имаше десетки видове плодов алкохол, за чието съществуване не бях дори подозирал, но се задоволих с чаша мартини. Силвия запали една настолна лампа. Спускащата се вечер хвърляше сини отблясъци върху снега, който покриваше масива Екрен, и атмосферата започна да става малко тъжна. Предположих, че дори и да не беше въпросът с наследството, тя пак не би останала да живее сама в тази къща. Все още работеше, заемаше някаква длъжност в Бриансон, съобщи ми го по пътя за кантората на нотариуса, бях забравил точно каква. Ясно беше, че дори и да се настанеше в хубав апартамент в центъра на Бриансон, животът ѝ щеше да бъде със сигурност по-малко весел. Малко се насилих да седна на дивана и да приема второ мартини – но вече бях решил, че ще е последното и че веднага след това ще я помоля да ме закара до хотела. Никога няма да мога да разбера жените – осъзнавах го все по-ясно. Тя беше нормална жена, дори прекалено нормална, и въпреки това бе успяла да намери нещо у баща ми – нещо, което нито аз, нито майка ми бяхме открили. Не можех да повярвам, че е било единствено, дори не и основно, въпрос на пари, самата тя получаваше висока заплата – личеше по облеклото ѝ, по прическата, по начина, по който говореше. У този мъж, възрастен и обикновен, тя бе първата, която бе намерила нещо, заслужаващо обич.