Мишел Уелбек - Подчинение

Както и очаквах, той беше приел поста на преподавател в новия университет – възложили му бяха лекциите за Рембо. Явно му беше неудобно да ми говори за това и добави, без да го питам, че новото управление не се намесвало в съдържанието на преподаваната материя. И все пак, естествено, приемането на исляма в края на живота на Рембо се представяло като нещо сигурно, макар и да е доста оспорвано; но в най-важното, в анализа на стиховете му те не се месели, наистина. Тъй като го слушах, без да проявявам възмущение, той започна малко по малко да се отпуска и накрая ми предложи да пием по кафе.

– Много дълго се колебах – каза той, след като си поръча чаша мюскаде. Съгласих се с дружеско разбиране – пресметнах, че времетраенето на колебанията му не е било повече от десет минути най-много. – Но заплатата наистина си заслужава...

– Ама и пенсията не е лоша.

– Заплатата е много повече.

– Колко?

– Три пъти повече.

Десет хиляди евро на месец за един посредствен преподавател, който не може да роди нито достойна за името си публикация и чието реноме е никакво – явно разполагаха с огромни средства. Университетът в Оксфорд им се бе изплъзнал, съобщи ми Стийв, катарците наддали в последния момент – тогава саудитските араби решили да заложат на Сорбоната. Дори купили апартаменти в пети и шести район, за да предоставят служебни жилища на преподавателите, самият той получил прекрасен тристаен апартамент на улица "Драгон" срещу минимален наем.

– Мисля, че биха се радвали, ако и ти останеше – добави той, – но не знаеха как да се свържат с тебе. Всъщност ме попитаха дали мога да им помогна да установят контакт с тебе – казах им, че не мога, защото не се виждаме извън факултета.

Малко след това ме придружи да метрото "Сансие". "А студентите?" – запитах аз, когато стигнахме до входа на спирката. Усмихна се откровено. "С тях, естествено, нещата се промениха много: да речем, приеха друга форма. Аз се ожених – добави малко рязко, – ожених се за една студентка" – уточни той.

– И за това ли са се погрижили?

– Всъщност не, но опитите за контакти не са обезкуражавани. Ще си взема втора съпруга след месец – заяви той и изчезна по посока на улица "Мирабел", оставайки ме смаян пред стълбите на метрото.

Стоях няколко минути като вкаменен, преди да се реша да се прибера вкъщи. Когато слязох на перона, установих, че влакът за Мери д'Иври ще пристигне след седем минути, друг навлизаше в спирката, но той беше за Вилжуиф.

Бях в разцвета на силите си, все още никаква смъртоносна болест не ме грозеше, здравословните неприятности, които ме връхлитаха редовно, бяха болезнени, но общо взето незначителни; едва след трийсет или четиресет години щях да се озова в онази мрачна зона, където почти всички болести са смъртоносни, където опасността за живота, както обичат да казват, винаги съществува. Вярно, нямах приятели, но имал ли съм ги някога? Пък и като се замислиш, за какво са ти приятели? Когато стигнеш до дадена степен на физическа деградация – а тя щеше да се извърши много бързо: само след десетина години, а може би и по-малко, щеше да бъде видима и за мен щяха да говорят като за все още младия – остава само връзка от типа на съпружеската, която има ясен и истински смисъл (телата някак си се смесват и се получава нещо като нов организъм, така де, ако вярваме на Платон). А по отношение на съпружеските връзки аз явно не бях в изгодна позиция. Имейлите на Мириам ставаха с течение на седмиците все по-редки и по-къси. Неотдавна се беше отказала от обръщението "Скъпи мой" и го бе заменила с "Франсоа". Според мен беше въпрос на седмици да ми съобщи, както бяха направили всички преди нея, че се е запознала с един човек. Запознанството беше вече станало, в това бях сигурен, не мога да кажа точно защо, но подборът на думите, които използваше, непрекъснатото намаляване на усмихнатите личица и на сърчицата, с които бяха осеяни имейлите ѝ, ми вдъхваше абсолютната увереност, че това е така – просто не беше набрала все още смелост да ми го признае. Откъсваше се от мене, това бе всичко, в момента започваше нов живот в Израел – какво друго бих могъл да очаквам? Беше хубаво момиче, умно и симпатично, и крайно привлекателно – наистина какво друго бих могъл да очаквам? По отношение на Израел поне продължаваше да проявява все същото въодушевление. "Трудно е, но знаем защо сме тук", пишеше ми тя; естествено, аз не можех да кажа същото.

Краят на университетската ми кариера – необходими ми бяха няколко седмици, за да си дам сметка за това – ме бе лишил от всички контакти със студентките, е, и какво от това? Да се запиша в Мийтик ли, както мнозина го бяха правили преди мен? Бях културен, на добро ниво, в разцвета на силите си, както вече казах, и ако след няколкото седмици изнурителен диалог, в който определени моменти на въодушевление по повод на не знам си какво – например последните квартети на Бетовен – успееха временно да прикрият растящото и всеобщо отегчение, да те примамят с надеждата за вълшебни мигове или за разбирателство на основата на възторзи и изблици на смях, ако след тези няколко седмици решах да се срещна с една от многобройните си себеподобни от женски род, какво би последвало? От едната страна засечка при ерекцията, а от другата вагинална сухота – струваше си да се избегне всичко това.