Това свръхчовешко изображение беше пълна противоположност на изтезавания Христос, страдащия, онзи, които беше изобразен от Матиас Грюневалд и който беше впечатлил толкова силно Юисманс. Средновековието за Юисманс беше епохата на готиката, и то дори на късната готика; патетична, реалистична и нравствена, вече приближаваща до Ренесанса, по-близо до него, отколкото до романското изкуство. Спомних си за един разговор, който бях водил – преди много години – с преподавател по история от Сорбоната. В началото на Средновековието, ми обясняваше той, въпросът за личното съждение почти не се е поставял; много по-късно, при Иеронимус Бош например, се появяват ужасяващите изображения, в които Христос разделя кохортата на избраниците от легиона на прокълнатите, в които дяволи влачат непокаялите се грешници към мъките на ада. Виждането от романската епоха било друго, много по-единно: след смъртта вярващият потъвал в дълбок сън и се смесвал с пръстта. След сбъдването на всички знамения, в часа на Второто Христово пришествие целият християнски народ, единен и солидарен, са надига от гроба, възкръсва подобно тялото на Спасителя, за да поеме дружно към рая. Нравственото съждение, личното съждение, личността сама по себе си не са били понятия, с които романската епоха е била наясно, и аз също усещах как личността ми се разпада по време на тези мои продължителни размишления пред Богородицата на Рокамадур.
И все пак се налагаше да се върна в Париж, бяхме в средата на юли, тук съм вече повече от месец, установих с недоумение и изненада аз една сутрин; всъщност нямаше защо да бързам, бях получил имейл от Мари-Франсоаз , която се беше свързала с други колеги: до този момент никой не беше получил каквото и да било съобщение от университетските власти, мъглата беше пълна. В по-общ план парламентарните избори се бяха провели с предвидимия резултат, правителството беше сформирано.
В селото започнаха да организират туристически мероприятия, най-вече кулинарни, но и културни, и в навечерието на заминаването ми, докато извършвах ежедневното си посещение в параклиса Нотр Дам, попаднах случайно на четене на стиховете на Пеги. Седнах на предпоследния ред; посещението беше слабо, състоящо се предимно от младежи с джинси и тениски с якички, всички имаха онези открити и дружелюбни физиономии, които неизвестно как успяват да постигнат католиците.
Виж, майко – след боя – чедата си пак.
Тях Бог да ги съди – но както се съди
не дух, а изгнаник, от брат си напъден
и свърнал от пътя кът родния праг.
Александрините отекваха ритмично в спокойната атмосфера и аз се питах какво ли разбират от Пеги, от неговата патриотична и буйна душа тези млади хуманитарни католици. Но каквото и да е, дикцията на актьора беше забележителна, стори ми се, че е известен театрален актьор, сигурно от Комеди Франсез; а може и да беше играл и във филми, май бях виждал някъде снимката му.
Виж, майко, чедата си – цял легион.
Тях Бог да ги съди – но без да забрави
към блюдото шепата пръст да добави,
която за тях бе и стон, и подслон.
Беше поляк, сега вече бях сигурен, но продължавах да не се сещам за името му; може би той също беше католик, някои актьори са, вярно, че упражняват доста странна професия, при която намесата на провидението може да изглежда повече, отколкото при другите, приемлива. А тези млади католици земята си дали я обичаха? Бяха ли готови заради нея да се погубят; аз се чувствах готов, не специално за моята земя, но изобщо, да се погубя, но се намирах в странно състояние, струваше ми се, че Богородицата се издига, напуска постамента си и се уголемява във въздуха, младенецът Исус беше сякаш готов да се отдели от нея, като че ли бе достатъчно да вдигне дясната си ръка, и всички езичници и идолопоклонници щяха да бъдат унищожени, и ключовете на света щяха да му бъдат връчени "в качеството му на повелител, на собственик и на господар" [65] Съкратен цитат от проповедта "За покаянието" на Жак-Бенин Босюе (1627-1704), френски епископ, проповедник и писател. – Б. пр.
.
Виж, майко, безпътните свои чеда...
Тях Бог да не мери с еднакъв аршин,
а длан да простре и над блудния син.
И в скута ти те да оборят чела.
А може би бях чисто и просто гладен, бях забравил да вечерям предишния ден и може би щеше да е по-добре да се прибера в хотел и да седна на маса с няколко патешки бутчета, вместо да се свлека между две пейки, жертва на мистична хипогликемия. Отново се сетих за Юисманс, за мъките и съмненията на неговото покръстване, за неговото отчаяно желание да се приобщи към един ритуал.
Читать дальше