Мишел Уелбек - Подчинение

– Френската революция, Републиката, отечеството... да, това е дало нещо, нещо, което е траяло малко повече от век. Средновековното християнство е траяло повече от хиляда години. Знам, че сте познавач на Юисманс, Мари-Франсоаз ми каза. Но според мен никой не е почувствал душата на християнското Средновековие с такава сила както Пеги – колкото и да е бил републиканец, светски, поддръжник на Драйфус. И онова, което също е почувствал, е, че истинското божество на Средновековието, тупкащото сърце на неговото благочестие, не е Отецът, дори не е Христос, а Дева Мария. И това също ще усетите в Рокамадур...

Знаех, че възнамеряват да се върнат в Париж на следващия или на по-следващия ден, за да подготвят окончателното си преместване. Сега, когато споразуменията за правителство на разширения републикански фронт бяха сключени, резултатите от втория тур бяха ясни и те щяха със сигурност да се пенсионират. Тръгвайки си, аз най-искрено похвалих Мари-Франсоаз за кулинарния ѝ талант и се сбогувах с мъжа ѝ на прага на вратата. Беше пил почти колкото мен и въпреки това бе в състояние да рецитира наизуст цели куплети от Пеги, това бе донякъде наистина впечатляващо. Що се отнасяше до мен, аз не бях убеден, че републиката и патриотизмът "са дали нещо" освен серия от непрекъснати глупави войни, но Таньор съвсем не беше изкуфял, да можех и аз да бъда такъв на неговата възраст. Слязох по няколкото стъпала, които водеха към улицата, обърнах се и му казах: "Ще отида в Рокамадур".

Туристическият сезон не беше все още в разгара си, намерих лесно стая в хотела "Красива местност", разположен на хубаво място в средновековната част на селището, ресторантът беше с изглед към долината на Азалу. Местността беше наистина впечатляваща – и изключително посетена. Непрекъснатото подновяване на туристите, дошли от четирите края на света, нижещи се един след друг, всеки път малко по-различни, с камери в ръце, обхождащи изумени плетеницата от кули, от защитни проходи, опасващи крепостните стени, от църкви и от параклиси, пръснати по цялата канара, създаде у мен след няколко дни усещане за напускане на днешното време и аз почти не обърнах внимание вечерта на втората изборна неделя на масовата победа на Мохамед бен Бюлие. Оставих се на мечтателното бездействие, което бавно ме обземаше, и макар интернетната връзка в хотела да работеше, продължителното мълчание на Мириам не ме тревожеше особено. За хотелиера и персонала бях вече категоризиран: ерген, образован ерген, малко тъжен, без особена склонност към развлечения – всъщност описанието беше точно. За тях бях от онези клиенти, които не създават проблеми, и това беше най-важното.

Бях вече от една или две седмици в Рокамадур, когато получих най-сетне имейла ѝ. Говореше много за Израел, за особената атмосфера, която цари там – изключително динамична и весела, но винаги с привкус на трагедия. Може да изглежда странно, ми казваше тя, да напуснеш една страна – Франция, – защото мислиш, че те очакват хипотетични опасности, докато тук няма нищо хипотетично – един разколнически клон от Хамас решил неотдавна да предприеме нова серия от акции и почти всеки ден – камикадзета, опасани с експлозиви, които се взривяват в ресторанти и автобуси. Странно е, но веднъж на място, успяваш да го разбереш: защото Израел е от основаването си във война, атентатите и битките изглеждат тук някак неизбежни, естествени, във всеки случай те не пречат да се радваш на живота. Към имейла си бе закачила две свои снимки, по бикини, на плажа на Тел Авив. На едната, снимана в три четвърти профил, тя се затичваше към морето, дупенцето ѝ бе загатнато и аз започнах да се надървям, изпитвах непреодолимо желание да го погаля, мъчителни тръпки побиха ръцете ми; невероятно беше колко добре си спомнях дупето ѝ.

Затваряйки компютъра си, осъзнах, че нито в един момент не споменаваше за евентуалното си завръщане.

От началото на престоя си имах навика да посещавам параклиса Нотр Дам и да прекарвам няколко минути седнал пред Черната Богородица – същата тази, която беше повод от хиляда години за толкова много поклонничества, пред която бяха коленичили толкова много светци и царе. Беше странна статуя, свидетелстваща за един напълно изчезнал свят. Богородицата беше седнала, с изключително изправен гръб, лицето ѝ, със затворени очи, толкова недосегаемо, че изглеждаше извънземно, беше увенчано с корона. Младенецът Христос – чиито черти, честно казано, нямаха нищо детско, а бяха по-скоро на възрастен, дори на старец – беше също седнал, с изправен гръб, върху колената ѝ; и неговите очи бяха затворени и острото му, мъдро и властно лице беше като на майка му – увенчано с корона. В отношенията им нямаше никаква нежност, никаква майчинска всеотдайност. Изобразен бе не младенецът Христос, а царят на народите. Спокойствието му, впечатлението за духовна власт, за неприкосновена сила, които излъчваше, бяха едва ли не ужасяващи.