Мишел Уелбек - Подчинение

После Мари-Франсоаз ни сервира конфи от агнешко бутче, придружено със задушени картофи, и аз съвсем се замаях.

– Ама той е все пак мюсюлманин – възразих объркано...

– Е, ѝ? – взря се той в мен, целият сияещ. – Той е умерен мюсюлманин, това е главното: заявява го непрекъснато – и е така. Не бива да си го представяме нито като талибан, нито като терорист, би било груба грешка; винаги се е отнасял с презрение към тези хора. Когато говори за тях в свободните си изказвания, напечатани в "Монд", освен явното морално неодобрение се усеща много ясно и оттенък на презрение; всъщност той счита терористите за аматьори. В действителност Бен Бюлие е един изключително ловък политик, без съмнение най-ловкият и най-хитрият, когото сме имали след Франсоа Митеран; и за разлика от Митеран той има истинско историческо виждане.

– С една дума, мислите, че католиците няма от какво да се страхуват.

– Не само че няма от какво да се страхуват, но и могат да се надяват на много! Знаете ли – усмихна се той извинително, – от десет години се занимавам със случая Бен Бюлие, мога да кажа, че без преувеличение съм един от хората във Франция, които го познават най-добре. На практика цялата ми кариера беше посветена на наблюдението на ислямистките движения. Първият случай, по който работих – тогава бях още млад, следвах в полицейското училище в Сен Сир о Мон д'Ор, – бяха атентатите от 1986-а в Париж, за които се оказа, че са поръчани от Хизбула и косвено от Иран. После дойдоха алжирците, косоварите, движенията, по-пряко свързани с Ал Кайда, самотните вълци... така и не се спряха, под различни форми. Когато се образува Мюсюлманското братство, беше неминуемо да го вземем на мушка. Трябваха ни години, за да се убедим, че макар Бен Бюлие да има планове, и то изключително амбициозни планове, те нямат нищо общо с ислямския фундаментализъм. Сред крайнодесните кръгове се разпространи идеята, че когато мюсюлманите дойдат на власт, на християните неизбежно ще бъде наложен статутът на дхимми [60] Защитени съюзници (араб.). Макар и законно признат за граждански, статутът на дхиммите (не-мюсюлмани) в мюсюлманския юридически режим е пo-нисш от този на доминиращата религиозна група. – Б. пр. , на второстепенни граждани. "Дхиммитудат [61] Неологизъм, който обозначава склонността на дхиммите към робско подчинение, създаден от британската есеистка Жизел Литман-Ореби с псевдоним Бат Ие’Ор (1933), предвиждаща поглъщането на Европа от ислямския свят и създаването на Евроарабия. – Б. пр. е действително част от основните принципи на исляма; но в практиката статутът на дхиммите е изключително разтеглив. Ислямът от географска гледна точка е широко разпространен; начинът, по който се практикува в Саудитска Арабия, няма нищо общо с този в Индонезия или в Мароко. Що се отнася до Франция, напълно съм убеден – готов съм да се обзаложа, – че не само никакви ограничения няма да бъдат наложени на католическия култ, но че субсидиите, отпускани на католическите дружества, както и тези за поддръжка на храмовете, ще бъдат увеличени – могат да си го позволят, помощите на петролните монархии за джамиите ще бъдат тъй и тъй много по-големи. Но което е по-важно, истинският враг на мюсюлманите, този, от който се страхуват и мразят най-много, не е католицизмът: той е секуларността, светският характер, атеистичният материализъм. За тях католиците са вярващи, католицизмът е една от религиите в Книгата; само трябва да бъдат убедени да направят още една крачка и да приемат исляма: това е истинското виждане на мюсюлманите по отношение на християнството, изконното им виждане.

– А евреите? – Изпуснах се, нямах намерение да задавам този въпрос. Споменът за Мириам на леглото ми, по тениска, през последната ни утрин, споменът за закръгленото ѝ дупенце бе проблеснал в съзнанието ми.

– Ааа... – усмихна се отново той, – с евреите очевидно е малко по-сложно. По принцип теорията е същата, Юдаизмът е една от религиите в Книгата, Аврам и Мойсей са признати за пророци от исляма; само че на практика в мюсюлманските държави отношенията с евреите са били често по-трудни, отколкото с християните, а освен това естествено и въпросът с палестинците ги е изострил още повече. Следователно в рамките на Мюсюлманското братство съществуват течения, които изискват налагането на ответни мерки на евреите, лично аз мисля, че нямат никакъв шанс да успеят. Бен Бюлие се е старал винаги да поддържа добри отношения с Великия равин на Франция; може би ще отпуска от време на време юздата около врата на тези екстремисти, защото, ако наистина вярва, че ще постигне масово приемане на исляма от католиците – а и нищо не доказва, че това е невъзможно, – що се отнася до евреите, той няма никакви илюзии. Онова, на което всъщност се надява, е сами да напуснат Франция – да емигрират в Израел. Но във всеки случай, мога да ви уверя, той няма никакво намерение да си провали личните амбиции – които са огромни – заради черните очи на палестинския народ. Учудващо е, че малко хора са чели ранните му писания – вярно, че са били публикувани в никому неизвестни геополитически списания. Отправната му точка, това бие на очи, е Римската империя – и европейското изграждане е за него само начин да осъществи тази хилядолетна амбиция. Основна линия във външната му политика ще бъде преместването на гравитационния център от Европа на юг, вече съществуват организации, които преследват тази цел, като например Съюзът за Средиземноморието. Първите страни, които биха могли да се присъединят към европейското изграждане, ще бъдат със сигурност Турция и Мароко; след тях ще последват Тунис и Алжир. В по-далечен план ще дойде ред на Египет – той е по-голяма хапка, но влизането му ще бъде решаващо. Същевременно можем да си представим, че европейските институции – които в момента са всичко друго освен демократични – ще се развият по посока на народните избори; логическият изход ще бъде изборът на европейски президент чрез всеобщо гласуване. В този контекст интеграцията в Европа на страни с вече многобройно население и с динамична демография, като Турция и Египет, би изиграла решаваща роля. Истинската амбиция на Бен Бюлие, убеден съм в това, е да стане накрая първият избран чрез всеобщо гласуване президент на Европа – на една разширена Европа, включваща страните от Средиземноморското крайбрежие. Не забравяйте, че е само на четиресет и четири години – макар да се опитва, за успокоение на електората, да изглежда на повече, с коремчето си и с отказа да си боядисва косата. В известен смисъл старата Бат Ие'Ор е права с фантазиите си за Евроарабия; но напълно греши, когато си представя, че евросредиземноморската общност ще бъде в позиция на подчиненост спрямо монархиите от Персийския залив: тя ще бъде една от първите световни икономически сили и ще бъде напълно в състояние да преговаря с тях на равни начала. Странна е играта в момента със Саудитска Арабия и останалите петролни монархии: Бен Бюлие е напълно готов да се възползва докрай от техните петролни долари, но няма никакво намерение да допусне и най-малко отстъпване на суверенитета. В известен смисъл той възпроизвежда амбицията на Дьо Гол, амбиция за голяма арабска политика на Франция, и уверявам ви, не му липсват съюзници, включително и в монархиите от Персийския залив, които поради обвързаността си с американските позиции са принудени да изтърпяват немалко унижения, да се поставят непрекъснато в неудобно положение спрямо арабското обществено мнение, и които започват да си казват, че един съюзник като Европа, по-малко органически свързан с Израел, би представлявал доста по-добър избор...