Мишел Уелбек - Подчинение

Останах до края на четенето, но към края забелязах, че въпреки голямата красота на текста бих предпочел за това последно посещение да съм сам. За друго нещо ставаше дума при тази строга статуя, различно от привързаността към отечеството, към родната земя или от прославянето на мъжествената храброст на войника, различно дори и от детския копнеж по майката. Тук имаше нещо тайнствено, някакво свещено призвание, нещо царствено, което Пеги не би бил в състояние да разбере, още по-малко Юисманс. На другия ден, след като натоварих колата и платих хотела, аз се върнах в параклиса Нотр Дам, сега пуст. Богородицата чакаше в мрака, спокойна и свежа. Тя притежаваше върховната власт, притежаваше могъществото, но малко по малко започнах да усещам, че губя връзката си с нея, че се отдалечава в пространството и през вековете, докато аз се свивах на пейката, смален, стеснен. След половин час станах, окончателно изоставен от Духа, сведен до собственото ми похабено, тленно тяло, и поех тъжно надолу по стълбите по посока на паркинга.

Докато се връщах в Париж, докато преминавах бариерата на платената магистрала при Сен Арну, оставяйки зад себе си Савини сюр Орж, Антони, после Монруж, докато завивах към изхода при Порт д'Итали, аз знаех, че тръгвам към един живот без радости, не празен, а изпълнен с дребни неприятности: както и очаквах, някой се беше възползвал от отсъствието ми и бе заел полагащото ми се място на паркинга на дома ми; установих малък теч около хладилника; други домашни инциденти нямаше. Пощенската ми кутия бе претъпкана с най-разнообразни административни писма, някои от които изискваха бърз отговор. Поддържането на безукорен административен живот налага почти непрекъснато присъствие, всяко по-дълго отсъствие рискува да ви постави в неблагоприятно положение спрямо един или друг организъм, знаех, че ще са ми необходими няколко дни работа, за да вкарам нещата в ред. Разпределих набързо пощата, изхвърляйки ненужните рекламни брошури и запазвайки онези, които бяха адресирани лично до мен (трите лудешки дни на Офис Депо, частните разпродажби в Корбазон), след което преместих погледа си към безпросветно сивото небе. Прекарах така няколко часа, наливайки си методично ром, след което се заех с купчината писма. Първите две бяха от здравната ми застраховка и ме уведомяваха, че не могат да покрият някои от разходите ми, приканвайки ме да подновя молбата си, като я придружа с фотокопия на съответните документи; за мен това беше обичайна кореспонденция, на която бях свикнал да не отговарям. Затова пък третото писмо криеше изненада. Беше от кметството в Ньовер, изказваха ми най-искрените си съболезнования по повод смъртта на майка ми и ме информираха, че тялото ѝ е пренесено в Патологоанатомичния институт на града, към който трябва да се обърна, за да могат да вземат съответните мерки; писмото беше с дата 31 май. Прегледах набързо купчината, имаше второ напомнящо писмо от 14 юни и още едно от 28-и. В последното, от 11 юли, кметството на Ньовер ме информираше, че съгласно член L 2223-27 от Общия кодекс на териториалните общности общината е поела разходите за погребението на майка ми в парцела за безпризорни лица на общинския гробищен парк. Разрешава ми се в срок от пет години да изискам ексхумация с оглед пренасянето на трупа в личен гроб; при изтичане на този срок той ще бъде кремиран и разпръсването на праха ще се извърши в градината на спомена. В случай че изискам ексхумация, трябва да покрия разходите на общината по погребението – ковчег, четирима носачи и таксите за самото изравяне.

Не съм си мислил, че майка ми води интензивен социален живот, че ходи на конференции, посветени на цивилизациите преди Колумб, или че посещава църквите в околността на Ньовер в компанията на нейни връстници; но въпреки това не съм очаквал такава тотална самота. Вероятно се бяха свързали и с баща ми и той също не бе отговорил на писмата. Мисълта, че беше погребана в парцела на бедняците (така са наричали в миналите времена, научих след издирване по интернет, общинския парцел за безпризорни лица), не ме оставяше на мира и се запитах какво ли е станало с нейния френски булдог (Обществото за защита на животните или директно евтаназия...).

После отделих настрана фактурите и съобщенията от разплащателния ми влог, безпроблемни документи, които беше достатъчно да класирам в съответните папки, за да мога да се съсредоточа върху кореспонденцията си със своите двама най-важни събеседници, които структурират живота на човека: социалното осигуряване и данъчните власти. Нямах смелост да се заема веднага с тях и реших да се разходя из Париж – е, може би не чак Париж, би било прекалено, но щях да се задоволя през този първи ден с една разходка из квартала ми.