*
Обратно в Париж ме очакваше имейлът, който от няколко седмици насам се страхувах, че ще получа; всъщност не е съвсем вярно, мисля, че вече се бях примирил; единственият въпрос, който си задавах, беше дали Мириам ще ми пише, и тя като другите, че се е запознала с един човек, дали ще използва този израз.
Използвала беше израза. В следващия абзац заявяваше колко дълбоко съжалява, и ми пишеше, че никога не мисли за мен без известна тъга. Беше вярно, струва ми се – макар да беше истина също така, че от сега нататък нямаше често да мисли за мен. След това сменяше темата, преструваше се, че ужасно се безпокои за положението във Франция. Беше мило – сякаш любовта ни е била пометена от вихъра на историческите гърчове; естествено, не беше съвсем честно, но беше мило.
Махнах се от екрана на компютъра и направих няколко крачки към прозореца: един самотен лещовиден облак с оцветени в оранжево от залязващото слънце краища висеше високо над стадиона "Шарлети", толкова неподвижен, толкова равнодушен – като междугалактически космически кораб. Усещах единствено слаба, притъпена болка, но все пак достатъчна, за да ми попречи да мисля ясно; единственото, което съзнавах, е, че отново се оказвам сам, с намаляващо желание за живот и много неприятности в перспектива. Изключително проста сама по себе си, моята университетска оставка бе открила огромно поле за административни действия – пред службите за здравно осигуряване, пред допълнителната ми здравна застраховка – и аз нямах смелост да навляза в него. А трябваше – макар и много добра, пенсията ми нямаше в никакъв случай да ми позволи да посрещна някоя сериозна болест, затова пък ми позволяваше да прибегна отново към компаньонките. Всъщност нямах никакво желание за това и неясното Кантово понятие за "дълга към самия себе си" се мержелееше в съзнанието ми, когато реших да прегледам изображенията на обичайния за мен сайт за срещи. Накрая избрах една обява, пусната от две момичета: Рашида, мароканка на двайсет и две години, и Луиза, испанка на двайсет и четири, предлагаха да се "оставя на магията на едно лудешки палаво дуо". Естествено, беше скъпо, но реших, че обстоятелствата оправдават подобен извънреден разход – определихме си среща за още същата вечер.
В началото нещата се развиваха както обикновено, тоест по-скоро добре: те бяха наели една хубава гарсониера близо до площад "Монж", бяха кадили тамян и пуснали нежна музика от типа на песента на китовете, прониквах в тях отпред и отзад, една след друга, без умора и без наслада. Едва след половин час, докато чуках Луиза в кучешката поза, се случи нещо ново: Рашида ме целуна и после се плъзна с лека усмивка зад мен, сложи първо ръка върху дупето ми, след което започна да ближе ташаците ми. Постепенно започнах да усещам с нарастващ възторг как в мен се възраждат забравените тръпки на насладата. Може би имейлът на Мириам, фактът, че ме напускаше в известен смисъл официално, бе отприщил нещо в мен, не знам. Обезумял от признателност, се обърнах, изтръгнах презерватива си и се предложих на устата на Рашида. Две минути по-късно се изпразних между устните ѝ, тя старателно облиза последните капки, докато я галех по косите.
Тръгвайки си, настоях да дам на всяка една по сто евро бакшиш – може би отрицателните ми заключения бяха преждевременни, тези две момичета бяха живо доказателство за това и то се прибавяше към смайващата мутация, настъпила късно в живота на баща ми – може би, ако се срещах редовно с Рашида, между нас щеше да се зароди любовно чувство, нямаше основание това да е изключено.
*
Този кратък порив на надежда се случи в момент, когато, в по-общ план, Франция преоткриваше оптимизма, който не беше изпитала от времето на Трийсетте славни години [76] Les trente glorieuses (фр.) – годините 1945-1975, характерни с изключително висок ръст на икономиката. – Б. пр.
, тоест от преди половин век. Първите действия на правителството на националното обединение, съставено от Мохамед бен Бюлие, бяха единодушно приветствани като успешни, никога един новоизбран президент на републиката не се бе радвал на подобно "всеобщо одобрение", с това бяха съгласни всички политически коментатори. Често се сещах за онова, което ми бе казал Таньор за международните амбиции на новия президент, и забелязах с интерес една информация, която беше отмината с почти пълно мълчание: подновяването на преговорите за скорошното приемане на Мароко в Европейския съюз; що се отнасяше до Турция, календарният план за присъединяването ѝ беше вече изготвен. Следователно възстановяването на Римската империя беше в ход; на национално ниво дейността на Бен Бюлие беше безупречна. Най-непосредственият резултат от избора му беше намаляването на дребната престъпност, и то в огромни размери: в най-проблемните квартали тя бе намаляла десет пъти. Друг непосредствен успех беше безработицата, чиито графики показваха стремглав спад. Несъмнено това се дължеше на напускането на работния пазар от жените, което пък бе свързано със значителното увеличение на семейните надбавки – първата мярка, символична, представена от новото правителство, фактът, че условие за изплащането им беше прекратяването на всякаква професионална дейност, предизвика известно негодувание в началото у левицата – но при вида на числата на безработицата негодуванието бързо изчезна. Дори бюджетният дефицит не се бе увеличил; увеличението на семейните надбавки беше компенсирано с драстичното намаление на бюджета на Националното образование – дотогава определено най-големият в държавата. В новосъздадената система задължително беше само първоначалното образование, което приключваше на дванайсет години; свидетелството за завършено първоначално образование бе възстановено и се явяваше като нормален край на процеса на обучение. След което се насърчаваше профилираното обучение в различни занаяти; финансирането на средното и висшето образование ставаше изцяло частно. Всички тези реформи имаха за цел "да върнат на семейството, основна клетка на обществото, достойнството и заслуженото място", бяха заявили новият президент на републиката и неговият министър-председател в едно необичайно общо изказване, в което Бен Бюлие бе достигнал до почти мистични висоти, а Франсоа Байру, с широка блажена усмивка на лицето, бе играл едва ли не ролята на Жан Сосис, на Hanswurst [77] Jean Saucisse (фр.) – Иван Наденичката, буквален превод на немското име Hanswurst. – Б. пр.
от старите немски пантомими, който повтаря в преувеличена форма – и малко гротескна – онова, което е казал главният герой. Мюсюлманските училища нямаше от какво да се боят – що се отнасяше до образованието, щедростта на петролните монархии беше открай време безкрайна. Беше в известна степен изненадващо, че някои католически и еврейски учебни заведения бяха успели да се измъкнат, обръщайки се за съдействие към различни шефове на предприятия; във всеки случай те съобщаваха, че са набрали необходимите средства и че ще функционират нормално още от началото на следващата учебна година.
Читать дальше