Мишел Уелбек - Подчинение

Преминах без особено отчаяние през периода на празниците. Миналата година бях получил все още няколко поздравителни имейла – от Алис, но и от няколко от колегите ми от факултета. Тази година за първи път не получих нищо от никого.

На 19 януари бях връхлетян от пристъп на неудържим плач, съвсем неочакван, безкраен. На сутринта, когато утрото се изкачваше по "Кремлен-Бисетр", реших да се върна в абатството на Лигюже, там, където Юисманс бе водил монашески живот.

TGV-mo за Поатие имаше, неизвестно колко голямо, закъснение, хората от охраната на френските железници патрулираха по пероните, за да възпрепятстват пътниците, които биха проявили желание да запалят цигара; пътуването ми започваше общо взето зле – във вагона ме очакваха и други неудобства. Пространството, определено за багажа, бе намаляло още повече от последното ми пътуване – почти го нямаше – и струпаните в коридорите купища куфари и сакове правеха конфликтно и много бързо невъзможно движението между вагоните, което е било винаги основно удоволствие за железопътния пасажер. Барът "Сервер", до който, за да стигна, ми бяха необходими двайсет и пет минути, ми готвеше още едно разочарование: повечето от ястията в едно така и така твърде кратко меню не бяха доставени. Френските железници и фирмата "Сервер" се извиняваха за неудобството – бях принуден да се задоволя с една салата от киноа с босилек и една италианска газирана вода. Бях си купил вестник "Либерасион", малко или повече от отчаяние, от магазина "Рьоле" на гарата. Най-сетне една статия успя да привлече вниманието ми някъде около Сен Пиер де Кор: одобреният от новия президент дистрибутизъм се оказваше в крайна сметка по-малко безобиден, отколкото бе изглеждал първоначално. Един от основните елементи на политическата философия на Честъртън и Белок беше принципът на субсидиарност. Според този принцип никоя инстанция (било то социална, икономическа или политическа) няма право да поема функция, която би могла да бъде извършена от по-ниска инстанция. В своята енциклика Quadragesimo Ann [78] В "40-ата година" (лат.) – написана през 1931 г., четиресет години след енцикликата на папа Лъв XIII Rerum novamm ("За новите неща"), енцикликата на Пий XI предупреждава за опасностите за човешката свобода и достойнство, произлизащи от неконтролирания капитализъм и тоталитарния социализъм и комунизъм, и призовава към изграждането на обществен ред, основан на принципа на субсидиарност. – Б. пр. папа Пий XI предлага дефиниция на този принцип: "Както е лошо да се отнеме на индивида, за да се повери на обществото онова, което частното предприемачество и индустрия могат да извършат, така е и голяма несправедливост, сериозно зло и нарушаване на пристойния ред за една по-висша и по-голяма организация да си присвои функции, които могат да бъдат успешно поети от по-нисши и по-малки инстанции". В случая новата функция, която Бен Бюлие бе забелязал и която "нарушаваше пристойния ред", защото бе поета на твърде високо ниво, бе ни повече, ни по-малко социалната солидарност. Какво по-хубаво, вълнуваше се той в последната си реч, от солидарността, когато се упражнява в рамките на човешката топлина в семейството! ... "Рамките на човешката топлина в семейството", това беше до голяма степен все още програма, макар и новият проектобюджет на правителството да предвиждаше съвсем конкретно намаляването с 85% на социалните разходи в срок от три години.

Най-удивителното беше, че хипнотизиращата магия, която излъчваше от самото начало, продължаваше да действа и че неговите проекти не срещаха никаква по-сериозна съпротива. Левицата бе съумявала винаги да прокара антисоциални реформи, които, ако идваха от десницата, биха били енергично отхвърлени – изглежда, че мюсюлманската партия го правеше още по-успешно. От международните новини научих, че преговорите за влизането на Алжир и Тунис в Европейския съюз напредват бързо и че тези две страни ще бъдат вероятно приети заедно с Мароко преди края на идущата година, първоначални контакти бяха осъществени с Ливан и Египет.

Пътешествието ми започна да става малко по-приятно на гарата в Поатие. Имаше достатъчно таксита и шофьорът никак не се учуди, когато му казах, че отивам в абатството на Лигюже. Беше на около петдесетина години, едър, с мек и мислещ поглед; караше много внимателно своята "Тойота Моноспас". Хора от цял свят идвали всяка седмица, за да посетят най-древния християнски манастир в света, ме осведоми той, миналата седмица возил един прочут американски актьор – не можа да си спомни името, но беше сигурен, че го е гледал в няколко филма, след кратко обсъждане стигнахме до заключението, че вероятно, но не сигурно, е бил Брад Пит. Престоят ми щял да бъде приятен, предположи той: мястото било спокойно, храната много вкусна. В момента, в който го казваше, си дадох сметка, че не само го мисли, но и ми го пожелава, че е от онези хора, в крайна сметка много малко на брой, които се радват предварително на щастието на себеподобните си, с една дума, че беше, както се казва, добряк.