Събудих се към шест часа сутринта със сериозно главоболие. Докато кафето се вареше, затърсих "Ислямът в десет въпроса", но след четвърт час бях принуден да приема очевидното: раницата ми я нямаше, най-вероятно я бях забравил у Рьодиже.
След два аспежика [93] Аспирин на прах. – Б.пр.
събрах достатъчно сили, за да се заровя в един речник на театралния жаргон, публикуван през 1907 година; намерих две редки думи, използвани от Юисманс, които биха могли много лесно да минат за неологизми. Това беше забавната страна на работата ми, забавна и относително лесна; тежката част щеше да бъде предговорът, там ме дебнеха из засада, давах си много добре сметка за това. Рано или късно щеше да се наложи да прочета отново собствената си дисертация. Осемстотинте ѝ страници ме плашеха, направо ме смазваха; доколкото си спомнях, бях се опитал да представя цялостното творчество на Юисманс през призмата на бъдещото му покръстване. Самият автор даваше достатъчно поводи за това и аз явно се бях поддал на неговата манипулация – предговорът му към "Наопаки", писан двайсет години по-късно, беше симптоматичен. Водеше ли "Наопаки" неизбежно към завръщане в лоното на църквата? Това завръщане се бе осъществило накрая, искреността на Юисманс не подлежеше на съмнение и "Тълпите на Лурд", последната му книга, беше книга на истински християнин, в която естетът, този самотен мизантроп, преодолява отвращението си от прекалените прояви на набожност тип Сен Сюлпис и успява да се отдаде на възторзите на непринудената вяра на тълпите поклонници. От друга страна, това завръщане не му бе коствало особено много жертви: положението му в Лигюже на водещ монашески живот, без да е станал монах, му е позволявало да живее извън манастира, имал е лична прислужница, която му е готвела типичните за всяка буржоазна кухня храни, играли винаги важна роля в живота му; разполагал е със собствена библиотека, както и с пакети холандски тютюн. Присъствал е на всички служби и това му е доставяло несъмнено удоволствие: естетическото му благоговение, почти чувствено, към католическата литургия прозира на всяка страница в последните му книги, но той не споменава никъде метафизичните въпроси, които Рьодиже бе повдигнал вчера. Безкрайните пространства, които са плашели Паскал, които са предизвиквали у Нютон и Кант удивление и преклонение, той не бе забелязал. Юисманс се беше безспорно покръстил, но по начин, различен от този на Пеги или Клодел. Дисертацията ми, разбрах го в този момент, нямаше да ми бъде от голяма полза, както и изявленията на самия Юисманс.
Около десет часа сутринта реших, че е вече прилично време да се появя на улица "Дез Арен" № 5; домакинът от предишната вечер ме посрещна с усмивка, все още облечен в белия си костюм с яка стил Мао. Професор Рьодиже отсъствал, ме осведоми той, а аз действително бях забравил нещо. Донесе ми раницата "Адидac" за по-малко от трийсет секунди, бил я прибрал още рано сутринта; беше любезен, ефикасен и дискретен, с една дума, впечатляваше повече от съпругите. Вероятно изпълняваше светкавично всички административни задачи – с едно щракване на пръсти.
Спускайки се надолу по улица "Катрфаж", се озовах, без да съм го искал, пред Голямата джамия на Париж. Мислите ми не се понесоха нагоре към евентуалния Създател на Вселената, а надолу, към Стийв: съвсем явно беше, че нивото на образованието беше паднало, си казах аз. Не бях чак толкова известен, колкото Жиняк, и въпреки това, ако решех да се върна, щях със сигурност да бъда много добре приет.
Този път съвсем умишлено продължих по улица "Добантон" по посока на "Сорбона – Париж III". Нямах намерение да влизам вътре, а само да се позавъртя около оградата при входа; но когато зърнах пазача сенегалец, се зарадвах истински. Той също светна: "Радвам се да ви видя отново, господине! Колко е хубаво, че се върнахте! ...". Сърце не ми даваше да го разочаровам, и го последвах, влизайки в главния двор. Все пак бях прекарал петнайсет години от живота си в този факултет, защо да не се почувствам ощастливен, че срещам поне един познат човек в него. Чудех се дали и на него му се е наложило да приеме исляма, за да бъде преназначен; но може би беше вече мюсюлманин, някои сенегалци са, поне така ми се струваше.
Разхождах се около четвърт час под аркадите от метални греди, малко изненадан от собствената си носталгия, без да преставам да съзнавам, че обстановката е отвратителна, тези грозни сгради бяха строени в най-лошия период на модернизма; но носталгията няма нищо общо с естетическото чувство, тя дори не е свързана със спомена за щастие, човек изпитва носталгия към определено място чисто и просто, защото е живял там, добре или зле, е без значение, миналото е винаги хубаво, както между впрочем и бъдещето, единствено настоящето причинява болка, носим го като една язва от страдание, която е наша спътница между два безкрая от спокойно щастие.
Читать дальше