Мишел Уелбек - Подчинение

Стигнах безпрепятствено до Мартел четвърт час по-късно, второстепенният път минаваше през усмихнат горист пейзаж. Все още не бях срещнал нито една кола и започвах истински да се чудя; после си казах, че сигурно хората са се затворили по домовете си поради същите причини, които ме бяха накарали да напусна Париж: предчувствието на грозяща катастрофа.

"Ханчето на О-Керси" беше голяма сграда от бял варовик, на два етажа, разположена малко встрани от селото. Решетката се отвори с леко скърцане, прекосих един насип, посипан с чакъл, и изкачих няколкото стъпала до рецепцията. Нямаше никого. Зад бюрото ключовете на стаите бяха окачени на едно табло; не липсваше нито един. Извиках няколко пъти, все по-силно и по-силно, без да получа отговор. Излязох навън, от задната страна на сградата имаше тераса, оградена с розови масиви, с кръгли масички и столове от ковано желязо, които вероятно бяха използвани за закуската. Поех по алея, оградена с кестени, и след петдесетина метра стигнах до голяма тревна площадка, която се издигаше над околните нивя и на която шезлонги и чадъри очакваха хипотетичните клиенти. В продължение на няколко минути съзерцавах пейзажа, хълмист и безметежен, после се върнах в хотела. В мига, в който стъпвах на терасата, се появи жена, руса, на около четиресет години, облечена с дълга сива вълнена рокля, с коса, прибрана с лента на челото; когато ме видя, тя подскочи. "Ресторантът е затворен" – рече с отбранителен тон. Казах ѝ, че търся само стая. "Не правим и закуски" – уточни още веднъж тя, преди да си признае, очевидно пряко воля, че имат свободни стаи.

Придружи ме до първия етаж, отвори една врата и ми връчи миниатюрно късче хартия: "Вратата се затваря в двайсет и два часа, ако се връщате по-късно, ще ви е необходим кодът" – заяви тя и си тръгна, без да добави нито дума.

С отворени капаци стаята не беше неприятна, с изключение на тапетите, чиито мотиви в убито пембено изобразяваха ловни сцени. Опитах се напразно да гледам телевизия: нямаше сигнал на нито един канал, само едно неопределено гъмжене от пиксели. И интернетът не работеше: имаше няколко мрежи, чието название започваше или с Вbох, или с SFR – бяха вероятно на обитателите на селото, – но нито една не споменаваше "Ханчето на О-Керси". Лист хартия с информация за клиентите, открих го в едно чекмедже, описваше подробно туристическите забележителности в селото, имаше и гастрономически сведения за О-Керси, но нито дума за интернет. Да са свързани в мрежата, явно не беше основната грижа на клиентите на заведението.

След като подредих вещите си, окачих на закачалки няколкото дрехи, които бях взел, включих самовара си, електрическата си четка за зъби и подвижния си телефон само за да установя, че нямам никакви съобщения, и се запитах какво правя тук. Този много общ въпрос всеки човек би могъл да си го зададе, където и да се намира, в който и да е момент от живота си; но самотният пътешественик, трябва да признаем, е най-застрашен от него. Ако Мириам беше с мен, причините да бъда в Мартел нямаше да са повече; просто въпросът нямаше да се постави. Една двойка е един свят, един автономен и затворен свят, който се придвижва сред един по-широк свят, без да е истински досегаем; самотен, аз се пропуквах отвсякъде и ми беше нужна известна доза смелост, за да изляза, след като пъхнах в джоба на якето си информационния лист, и да посетя селото.

Центърът на Площада на Консулите беше зает от хале за жито, явно старо, архитектурните ми познания бяха почти никакви, но къщите около него, построени от златист камък, бяха явно от няколко века, бях виждал такива неща по телевизията, най-вече в предаванията на Стефан Берн; бяха хубави, като по телевизията, дори по-хубави, една от тях беше много голяма, почти палат, с островърхи арки и кулички, приближих се и установих, че домът "Дьо ла Реймонди" беше действително построен между 1280 и 1350 година и че е принадлежал първоначално на графовете Тюрен. Всичко останало в селото беше подобно, вървях по живописни улички и стигнах до църквата Сен Мор, масивна, почти без прозорци; това беше църква-крепост, построена, за да устои на нападенията на неверниците, каквито е имало много по тези места, ми съобщаваше информационният лист.

Пътят D 840, който прекосяваше селото, продължаваше към Рокамадур. Бях чувал за Рокамадур, беше известна туристическа дестинация, с много звездички в пътеводителя "Мишлен", дори се запитах дали не съм виждал вече Рокамадур в някое от предаванията на Стефан Берн, но беше на цели двайсет километра, затова избрах един по-малък и по-криволичещ второстепенен път, който водеше до Сен Дьони ле Мартел. Сто метра по-нататък попаднах на една миниатюрна будка от боядисано дърво, която предлагаше билети за туристически влак с парен локомотив през долината на река Дордона. Стори ми се интересно; би било по-добре да сме двойка, си повтарях аз с мрачна наслада; но в будката нямаше тъй и тъй никого. Мириам беше пристигнала в Тел Авив преди няколко дни, несъмнено беше намерила време да се осведоми за условията за записване в тамошния факултет, може би беше вече взела необходимите документи или пък беше се задоволила да отиде на плаж, винаги бе обичала плажа, така и не отидохме никога заедно на курорт, си казах аз, никога не съм можел да избера дестинация, за да резервирам, преструвах се, че обичам Париж през август, но истината беше, че просто не бях способен да го напусна.