Мишел Уелбек - Подчинение

Накрая се уморих и започнах да сменям телевизионните програми, между които и някакви риалити предавания за затлъстяването, докато не изключих окончателно телевизора. Това, че политическата история можеше да играе някаква роля в собствения ми живот, продължаваше да ме смущава и леко да ме отвращава. Същевременно си давах ясна сметка, и то от години, че растящата отдалеченост, превърнала се в пропаст, между населението и онези, които говореха от негово име, политици и журналисти, неизбежно щеше да доведе до нещо хаотично, яростно и непредвидимо, Франция, както и останалите страни от Западна Европа, отдавна бе поела по пътя, който води до гражданска война, това беше очевидно, но до тези последни дни аз бях убеден, че французите са в голямото си мнозинство примирени и апатични – несъмнено защото самият аз бях доста примирен и апатичен. Бях се излъгал.

Мириам ми се обади едва вторник вечер, малко след единайсет часа; звучеше бодро, цялата ѝ вяра в бъдещето сякаш се бе възвърнала, според нея нещата щяха бързо да се уредят във Франция – лично аз се съмнявах в това. Беше дори успяла да се самоубеди, че Никола Саркози ще се върне в политическата игра и че ще бъде посрещнат като спасител. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че греши, защото това ми се струваше малко вероятно; имах чувството, че дълбоко в себе си Саркози се бе отказал, че от 2007-а насам бе сложил окончателно черта на този период от живота си.

Летеше рано на другата сутрин. Следователно нямаше да можем да се видим, преди да замине; бе имала много неща за вършене – като се започне от куфара ѝ, никак не е лесно да побереш един живот в трийсет килограма багаж. Очаквах го, но въпреки това нещо прободе сърцето ми, когато затворих телефона. Знаех, че сега ще бъда много сам.

Сряда, 25 май

Въпреки всичко бях в почти весело настроение на следващата сутрин, когато се качих на метрото, за да отида във факултета – политическите събития от последните дни до заминаването на Мириам ми изглеждаха като лош сън, грешка, която ще бъде бързо поправена. С голямо учудване установих, стигайки на улица "Дьо Сантьой", че решетките на вратата, през която се отиваше до учебните сгради, бяха затворени – пазачите ги отваряха обикновено още в осем без четвърт. Няколко студенти, между които имаше и от моя втори курс, чакаха пред входа.

Едва в осем и половина един пазач се появи; идвайки от централния секретариат, той застана зад решетката и ни информира, че факултетът е затворен за деня и че ще остане затворен до второ нареждане. Не можел да ни каже повече; да сме се разотивали, щели сме да бъдем "информирани поотделно". Беше черен, сенегалец, ако си спомнях добре, когото познавах от години и към когото хранех добри чувства. Той ме хвана за ръката точно когато си тръгвах, за да ми съобщи, че според слуховете, които се носят сред персонала, положението е сериозно, наистина сериозно, и че би се учудил много, ако отворят факултета през следващите седмици.

Може би Мари-Франсоаз знаеше нещо повече, опитах се няколко пъти сутринта да се свържа с нея, безуспешно. Не виждайки друг изход, към тринайсет часа включих iTele. Много от участниците в манифестацията, организирана от Националния фронт, бяха вече пристигнали: Плас дьо ла Конкорд, градините на Тюйлери бяха черни от народ. Според организаторите имаше два милиона души – триста хиляди според полицията. Каквото и да беше, никога не бях виждал такава тълпа.

Един гигантски купестодъждовен облак във формата на наковалня се беше надвесил над Северен Париж, от Сакре Кьор до Операта, тъмносивите му краища бяха с чернокафяв оттенък. Отправих поглед отново към телевизионния екран, където огромната тълпа продължаваше да се събира, после погледнах отново към небето. Буреносният облак сякаш се преместваше на юг; ако се взривеше над Тюйлери, щеше сериозно да обърка развоя на манифестацията.

Точно в четиринайсет часа кортежът начело с Марин Льо Пен пое по Шанз-Елизе по посока на Триумфалната арка, където тя предвиждаше да произнесе речта си в петнайсет часа. Изключих звука, но продължих да гледам картината. Огромна лента пресичаше авенюто по цялата му ширина, на нея беше написано: "Ние сме народът на Франция". По другите, пръснати из тълпата по-малки плакати надписът бе по-простичък: "Ние сме си у дома" – лозунгът, същевременно недвусмислен и лишен от излишна агресивност, който активистите националисти използваха по време на митингите си. Бурята продължаваше да заплашва; огромният облак беше вече надвиснал – неподвижен – над кортежа. По някое време ми писна и потънах отново в "На рейд".