Мишел Уелбек - Подчинение

Спрях звука; движенията на Марин Дьо Пен ставаха все по-оживени, тя размахваше юмруци във въздуха, в един момент дори разпери мощно ръце. Явно Мириам щеше да замине с родителите си в Израел, не можеше да постъпи другояче.

– Наистина се надявам да се върна скоро, да знаеш – каза тя, сякаш бе прочела мислите ми. – Да остана там само няколко месеца, докато нещата във Франция се уталожат.

Намирах оптимизма и малко преувеличен, но замълчах.

Тя надяна полата си.

– Сега, естествено, с всичко, което става, те ще тържествуват, през целия обяд ще чувам: "Предупреждавахме те, мойто момиче, нали...". Но са мили, мислят, че е за мое добро.

– Да, мили са. Наистина са мили.

– А ти какво ще правиш? Какво, мислиш, ще стане във факултета?

Изпратих я до прага на вратата, всъщност си давах сметка, че нямах ни най-малка представа какво ще стане, както и си давах сметка, че това въобще не ме интересуваше. Целунах я нежно по устните, преди да отговоря: "За мен няма Израел". Мисъл, не особено богата, но мисъл точна. После тя изчезна в асансьора.

Последва интервал от няколко часа. Слънцето залязваше между високите блокове, когато собственото ми "аз" достигна напълно до съзнанието ми, обстоятелствата, всичко. Духът ми бе блуждал в непрогледни и мрачни сфери, бях безкрайно тъжен. Думите на Юисманс в "Семейно" ме преследваха непрестанно, натрапчиви, и аз осъзнах мъчително, че дори не бях предложил на Мириам да се настани при мен, да заживеем заедно, но си дадох веднага сметка, че проблемът не беше в това, че родителите ѝ бяха готови независимо от всичко да ѝ наемат квартира, и че моят апартамент беше двустаен, наистина голям двустаен, но все пак двустаен, животът заедно щеше несъмнено да доведе много бързо до изчезването на всяко сексуално желание, а бяхме все още твърде млади, за да може двойката ни да устои на това.

В по-стари времена хората са основавали семейства, тоест, след като са се възпроизвели, те са се трудели още няколко години, толкова, колкото е било нужно, за да пораснат децата им, после са се връщали при Създателя си. Днес се счита за разумно една двойка на петдесет или шейсетгодишна възраст да заживее семейно, в момент, когато телата, остарели и болнави, не изпитват нищо повече от необходимостта от близък допир, утешителен и целомъдрен, в момент също така, когато местната кухня, такава, каквато е описана в "Странствата на Пьотирьоно" [42] Седмично телевизионно предаване, в което Жан-Люк Пьотирьоно, хроникьор и гастроном, обикаля Франция и представя характерните за различните региони на Франция гозби. – Б. пр. , решително взима превес над останалите удоволствия. Поиграх си известно време с идеята да напиша статия за "Списание на специалистите на XIX век", в която установявам, че след един дълъг и досаден период на модернизъм лишените от илюзии заключения на Юисманс са отново актуални, и то повече от всякога, както се вижда от все по-множащите се по всички телевизионни канали успешни предавания, посветени на местната кухня; но си дадох сметка, че нямам необходимата енергия и желание да напиша статия, дори и за едно толкова поверително издание като "Списание на специалистите на XIX век". Дадох си същевременно и сметка с едно тъпо учудване, че телевизорът е все още на iTelе канала. Включих отново звука: Марин Льо Пен беше отдавна привършила изказването си, но то беше в центъра на всички коментари. Така научих, че лидерката на националистите е призовала към огромна манифестация следващата сряда, която щяла да мине по Шанз-Елизе. Нямала никакво намерение да иска разрешение от Префектурата и в случай на забрана отправила предварително предупреждение към властите, манифестацията щяла да се състои "каквото и да станело". Завършила си речта с цитат на един член от Декларацията за правата на човека и гражданина, тази от 1793 година: "Когато правителството нарушава правата на народа, въстанието е за народа и за всяка част от него най-свещеното от всички права и най-наложителното от всички задължения". Думата "въстание" беше, разбира се, предизвикала многобройни коментари, тя бе дори постигнала неочаквания ефект да накара Франсоа Оланд да наруши дългото си мълчание. В резултат на двата си катастрофални петгодишни мандата, дължейки преизбирането си единствено на жалката си стратегия да създава благоприятни условия за издигането на Националния фронт, президентът се беше отказал на практика от всякакви изказвания и повечето медии сякаш бяха забравили за съществуването му. Когато – на площадката пред Елисейския дворец – пред десетината оказали се там журналисти той се представи като "последната опора на републиканския строй", се чуха смехове, кратки, но напълно отчетливи. Десетина минути по-късно министър-председателят излезе на свой ред с декларация. Силно зачервен, с изпъкнали на челото вени, той беше сякаш напът да побеснее, и предупреди, че всички онези, които преминат границите на законността, ще бъдат считани действително за нарушители на закона. В крайна сметка единственият, който бе запазил хладнокръвие, бе Мохамед бен Бюлие, който защити правото да се манифестира и предложи на Марин Льо Пен да дебатират върху секуларността – твърде ловък подход според повечето от коментаторите, тъй като бе почти изключено тя да приеме, което му създаваше, без да му коства много, образ на човек без крайности, способен на диалог.