Мишел Уелбек - Подчинение

Повече от когото и да е било другиго, припомни той, се е възползвал от републиканската меритокрация [39] Принцип, според който обществото създава възможност за професионална реализация на всички свои членове, притежаващи необходимите качества и заслуги, независимо от богатството и произхода им. – Б. пр. ; по-малко от когото и да било другиго би желал да посегне на една система, на която дължи всичко, дори върховната чест да се яви като кандидат пред френския народ на всеобщите избори. Спомена малкия апартамент над бакалията, където е подготвял като ученик домашните си; упомена съвсем кратко баща си с много точно премерено вълнение; стори ми се абсолютно точен.

Но времената, трябва да се съгласим, са се променили, продължи той. Все по-често и по-често семействата – било то еврейски, християнски или мюсюлмански – изискват за децата си образование, което не се ограничава в предаването на знания, а включва и онова духовно изграждане, което отговаря на традициите им. Това връщане към религиозното е дълбока тенденция, която се разпространява в обществата ни и която Националното образование не може да не вземе предвид. Става дума да се разшири рамката на републиканското училище, за да може то да съществува хармонично и успоредно с големите духовни традиции – мюсюлмански, християнски или еврейски – в нашата страна.

Блага и упоителна, речта му продължи десетина минути, преди да дадат думата на пресата за въпроси. Бях забелязал отдавна, че най-заядливите, най-агресивните журналисти бяха като хипнотизирани, размекнати в присъствието на Мохамед бен Бюлие. Струваше ми се, че все пак имаше доста смущаващи въпроси, които биха могли да му бъдат зададени: премахването на смесените училища например; както и това, че преподавателите трябва всички да приемат исляма. Всъщност не важеше ли това вече при католиците? Не трябваше ли да си кръстен, за да преподаваш в християнско училище? Като се размислих, си дадох сметка, че нищо не знам, и в момента, когато привършваше пресконференцията, се оказвам точно там, докъдето кандидатът мюсюлманин е искал да ме доведе: някакво всеобщо съмнение, усещането, че няма за какво да се тревожим и че нищо не е наистина ново.

Марин Льо Пен атакува в 12.30 часа. Енергична, с току-що направена фризура, снимана от леко долен ракурс пред кметството на Париж, тя беше почти красива – нещо, което беше в ярък контраст с предишните ѝ появявания: от прелома през 2017-а кандидатката на Националния фронт се беше самоубедила, че за да се домогне до върховния пост, една жена трябва непременно да прилича на Ангела Меркел, и оттогава се опитваше да постигне неприветливото достолепие на немската канцлерка, като дори имитираше кройката на костюмчетата ѝ. Сякаш се беше изпълнила с ново сияние, един революционен порив, който напомняше на началото на движението. Напоследък се носеше слух, че някои от речите ѝ са писани от Рьоно Камю [40] Френски писател (1946), често обвиняван в крайнодесни позиции, създател на движението "Не" на подмяната на народа и цивилизацията". – Б. пр. – под контрола на Флориан Филипо [41] Френски политик (1981), бивш висш държавен чиновник, заместник-председател на Националния фронт и един от основните съветници на председателката му Марин Льо Пен. – Б. пр. . Не знам дали този слух беше основателен, но във всеки случай тя бе постигнала значително развитие. Бях впечатлен от самото начало от републиканския, дори антиклерикален характер на изказването ѝ. Отминавайки баналното позоваване на Жюл Фери, тя стигаше до Кондорсе и цитираше знаменитата му реч от 1792 година пред Народното събрание, в която говори за тези египтяни, тези индийци, "при които човешкият дух достига до такива висини и които потъват в мрака на най-позорната безпросветност в мига, когато религиозната власт си присвоява правото да образова хората".

– Мислех, че е католичка – забеляза Мириам.

– Не знам, но електоратът ѝ не е, Националният фронт така и не успя един път да пробие при католиците, те са твърде солидарни и поддръжници на Третия свят. Тъй че се приспособява.

Тя погледна часовника си, направи уморен жест.

– Трябва да тръгвам, Франсоа. Обещах на родителите си да обядвам с тях.

– Те знаят ли, че си тука?

– Да, да, няма да се тревожат, но ще ме чакат за обяд.

Бях ходил веднъж при родителите ѝ, съвсем в началото на връзката ни. Живееха в къща в "Сите де фльор", зад спирката на метрото "Брошан". Имаше гараж, ателие, ще речеш, че се намираш в провинциално градче – където и да е, само не и в Париж. Спомних си, че вечеряхме на поляната, беше сезонът на нарцисите. Бяха мили с мен, гостоприемни и сърдечни – без да ми отдават безкрайна важност, което беше още по-добре. В момента, в който баща ѝ отваряше бутилка "Шатоньоф дю Пап", си дадох внезапно сметка, че Мириам, на вече повече от двайсет години, вечеря все още всеки ден с родителите си; че помага на братчето с домашните му, че си купува дрехи заедно със сестра си. Това беше племе, сплотено, семейно племе; и спрямо всичко онова, което аз бях преживял, това беше толкова невероятно, че ми бе много трудно да не се разридая.