Когато пишех дисертацията си върху Юисманс, прекарах една седмица в абатството на Лигюже, където той се оттегля няколко години по-късно и води монашески живот, и една седмица – в абатството на Ини. Въпреки че е било изцяло разрушено по време на Първата световна война, престоят ми там беше много полезен. Обстановката и мебелировката, естествено, съвременни, бяха запазили простотата, голотата, които са впечатлили Юисманс; разписанието на многобройните молитви и ежедневни служби, от молитвата към Светата Богородица в четири часа сутринта до вечерната Salve Regina, беше непроменено. Храненето се извършваше при пълна тишина, нещо много отморително в сравнение с университетския стол; спомням си също така, че монахините произвеждаха шоколад и сладкишите макарон – производството им, препоръчано в "Льо Пьоти фюте" [34] Френски туристически пътеводител. – Б. пр
, се разпространяваше из цяла Франция.
Разбирах защо човек може да бъде привлечен от монашеския живот, макар – напълно съзнавах това, – моята гледна точка да беше много различна от тази на Юисманс. Така и не успях да изпитам неговото демонстративно отвращение към плътските страсти, не можех дори да си го представя. Тялото ми като цяло беше убежище на най-различни мъчителни болести – мигрени, кожни заболявания, болки в зъбите, хемороиди, – които следваха без прекъсване и не ме оставяха нито за миг на мира; а бях само на четиресет и четири години! Какво щеше да стане на петдесет, шейсет и повече! ... Щях да бъда само едно съпоставяне от органи, подложени на бавно разложение, и животът ми щеше да се превърне в безкрайно мъчение, печален и безрадостен, жалък. Пенисът ми беше всъщност единственият от всичките ми органи, който никога не беше достигал до съзнанието ми по пътя на болката, а само чрез насладата. Скромен, но издръжлив, той ми служеше винаги вярно – а може би не той, а по-скоро аз бях на неговите услуги, идеята не беше за пренебрегване, но дори и така неговата власт беше твърде милостива: не ми издаваше никога заповеди, само ме караше понякога смирено, безхитростно и беззлобно да участвам малко повече в обществения живот. Знаех, че довечера щеше да се намеси в полза на Мириам, винаги е имал прекрасни отношения с Мириам, тя винаги се отнасяше към него с внимание и уважение и това ми бе доставяло огромно удоволствие. Честно казано, не разполагах с особено много подобни източници на удоволствие; всъщност това бе май единственият. Интересът ми към интелектуалния живот бе твърде намалял; социалното ми съществуване съвсем не беше по-задоволително от телесното, то също се проявяваше под формата на дребни неприятности – запушен умивалник, неработещ интернет, загуба на точки в шофьорската ми книжка, непочтена жена за чистене, грешка в данъчната ми декларация – които се следваха без прекъсване и на практика не ме оставяха нито за миг на мира. Предполагам, че в манастира човек избягва от повечето подобни грижи; освобождава се от теглото на личното си съществуване. Отказва се и от удоволствията, но подобен избор не е за пренебрегване. Жалко, казах си аз, продължавайки да чета, че Юисманс подчертава толкова често в "На път" отвращението си от предишния си разгулен живот; май в това отношение не е съвсем откровен. Онова, което го е привличало в манастира, подозирах аз, не е било на първо място бягството от удоволствията на плътта, а по-скоро, че там е можел да избяга от дребните главоболия на ежедневието, от всичко онова, което описва така великолепно в "По течението". В манастира поне ти осигуряват подслон и храна, в най-добрия случай – и вечен живот в добавка.
Мириам позвъни на вратата ми към деветнайсет часа. "Честит рожден ден, Франсоа" – ми каза тя с тънко гласче още на прага, след което се хвърли върху мен и ме целуна по устата, целувката беше дълга, страстна, езиците и устните ни се сляха. Отправяйки се заедно с нея към хола, си дадох сметка, че беше още по-секси от предишния път. Беше си сложила друг черен минижуп, още по-къс, и чорапи – когато седна, зърнах закопчалките на жартиерите ѝ, черни, високо горе на бедрата ѝ, много бели. Блузата ѝ, също черна, беше напълно прозрачна, под нея гърдите ѝ се полюляваха – дадох си сметка, че пръстите ми бяха запазили спомена от допира си с ареолите им, тя се усмихна колебливо, в този миг имаше нещо нерешително и фатално.
– Донесе ли ми подарък? – я попитах аз с тон, който исках да прозвучи игриво, като опит да се разведри атмосферата.
Читать дальше