Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Ами пощенското клеймо? — попита маа Макутси.

— Нищо не се разбира — каза маа Рамотсве. — Много е размазано. Може да е всяко място. Може да е близо като Гантси, а може и да е някое далечно село. Нищо не можем да направим. Нищо.

Двете се загледаха в простичко написаното писмо, което маа Рамотсве държеше. Листът съдържаше огромна тревога.

— Сигурна съм, че всичко това е истина — каза маа Рамотсве, пускайки с неохота писмото в кошчето за боклук. — Сигурна съм, че това наистина се случва. Чувала съм колко лошо се държат някои учители в днешно време. Те са забравили какво е да бъдеш учител. Забравили са, че трябва да бъдат достойни за уважение.

Маа Макутси беше съгласна с това, но по нейно мнение нещата не свършваха дотук. Може учителите наистина да бяха започнали да се държат зле, както всички останали, но това не беше изцяло по тяхна вина. Те трябваше да се справят с деца, на които абсолютно липсваха първите седем години, а в подобни обстоятелства е трудно учителите да поддържат дисциплина.

— Невинаги учителите са виновни, маа Рамотсве — каза тя. — В днешно време децата са много лоши.

Те постояха за миг, без да кажат нищо. Нямаше какво друго да сторят, освен да изхвърлят писмото, но така не им стана по-леко. Това момиче — където и да беше, което и да беше — щеше да търси справедливост, възстановяване на равновесието между добро и зло, а молбите й щяха да си остават нечути.

Маа Рамотсве погледна следващото писмо на бюрото и взе ножа за писма.

— Понякога работата ни не е много лесна, нали? — каза тя.

Маа Макутси разтвори ръце в жест на безпомощност.

— Не, маа, не е лесна.

— Но ние продължаваме напред, нали? — каза маа Рамотсве, вече по-ведро. — Понякога можем да помогнем на някой друг. Това е важно. Това прави работата ни добра работа.

— Да — съгласи се маа Макутси. — Точно така е. И ти ми помогна, маа. Винаги ще помня това.

Маа Рамотсве я погледна с изненада.

— Не мисля така, маа. Ти сама си помогна.

Маа Макутси поклати глава.

— Не, именно ти ми помогна. Ти ми даде тази работа и не ме уволни, когато не изкарвахме никакви пари. Помниш ли това време? Помниш ли как почти нямахме клиенти, но ти каза, че това няма значение и мога да остана на работа? Тогава аз си мислех, че ще остана без работа, но ти беше толкова мила с мен и дори ме повиши. Точно така направи.

— Ти го заслужаваше — каза скромно маа Рамотсве.

— Никога няма да забравя — каза маа Макутси. — И никога няма да забравя колко мила беше с мен, когато повикаха брат ми на небето.

— Ти прояви доброта към брат си — каза нежно маа Рамотсве. — Видях какво направи за него. Той не би могъл и да мечтае за по-добра сестра. А сега вече е намерил покой.

Маа Макутси не каза нищо. Тя сведе поглед към бюрото, свали големите си кръгли очила и ги излъска с вехтата дантелена кърпичка, която винаги носеше. Маа Рамотсве й хвърли бърз поглед, а след това взе следващото писмо почна да го разпечатва.

— Прилича ми на сметка — каза с делови тон.

Когато дойде време за предобедния чай, вече бяха отговорили на почти всички писма и бяха сортирали всички сметки, както тези за плащане, така и тези, с които получаваха пари.

— Тази сутрин върви доста бързо — каза маа Рамотсве, като си погледна часовника. — Готова съм за чая.

Маа Макутси се съгласи. Ако се заседеше зад бюрото си твърде дълго, тя имаше лека склонност да се схваща — затова сега се изправи и за миг се залюля наляво и надясно, изпъвайки ръце нагоре и надолу. След това се обърна, за да вземе чайника си от полицата зад бюрото.

Маа Рамотсве рязко вдигна глава, като чу възклицанието й.

— Новият ми чайник! — извика маа Макутси. — Виждала ли си моя чайник?

— Беше на полицата — каза маа Рамотсве. — До папките.

— Вече не е там — рече маа Макутси. — Някой го е откраднал.

— Но кой би го откраднал? — попита маа Рамотсве. — Никой не е влизал тук, откакто си тръгнахме миналия път и заключихме.

— Е, къде е тогава? — попита помощничката й. — Чайниците нямат крака. Ако не е тук, значи някой го е взел.

Маа Рамотсве се почеса по главата.

— Може би господин Дж. Л. Б. Матекони го е взел, за да си запари чай. Тази сутрин той е дошъл много рано, преди мен. Сигурно така е станало.

Маа Макутси помисли над това. Струваше й се възможно господин Дж. Л. Б. Матекони да е взел чайника, но не и вероятно. Ако е искал да си направи чай, несъмнено би използвал обикновения чайник, който използваше маа Рамотсве. А освен това тя не помнеше някога да го е виждала сам да си прави чая, още един довод, който говореше колко невероятно е това обяснение.