Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Разбира се — поде тя, — може да наемем някой, който през част от времето да работи за теб, а през другата част — за мен. Защо пък да няма човек, когото да обучиш да върши елементарни задачи в сервиза — да сменя масло например, а в същото време да може да извършва проучвания за агенцията. Не детектив, а просто човек, който да поеме част от товара, така че да облекчи маа Макутси и мен. Напоследък като че ли имаме твърде много работа и това би помогнало.

За миг господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Но явно не бе против идеята по принцип и затова маа Рамотсве продължи.

— Аз срещнах един човек, който си търсеше работа — каза тя. — Ще ми се да го изпробваме. Може да го вземем за един месец и да видим дали ще се справи. Ако го бива, може би ще помогне и на двама ни.

— Кой е този човек? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони. — Знаеш ли нещо за него?

— Един човек, с когото се сблъсках — каза маа Рамотсве и след това се засмя. — Или по-скоро щях да се сблъскам, ако той не беше завил с колелото си.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Няма нужда да му даваш работа само защото едва не си го бутнала. Това не е нужно.

— Знам. И не това е причината.

Господин Дж. Л. Б. Матекони вдигна чашата и допи чая си.

— А знаеш ли изобщо нещо за него? — попита той. — Каква е била последната му работа? Защо я е изгубил?

Маа Рамотсве помисли внимателно. Тя не можеше да излъже мъжа си, но осъзнаваше, че ако му разкрие, че онзи човек е бил в затвора, той надали щеше да се съгласи да го вземе на работа. И тогава те щяха да постъпят като всички останали, които отказваха да му дадат работа заради миналото му. Ами че така той никога нямаше да си намери работа.

— Не знам какво точно се е случило — успя да избегне лъжата. — Но ще го помоля сам да поговори с тебе. Така той ще ти обясни.

Мина известно време, преди господин Дж. Л. Б. Матекони да отговори, но след като помълча малко и явно размисли сериозно над въпроса, той се съгласи да поговори с мъжа, когато той дойде да прибере колелото си. А маа Рамотсве искаше само това. Сега, след като допиха чая си, тя реши, че може да се поразходят из градината под последните следобедни лъчи и да поговорят за другия проблем, който трябваше да се реши — проблемът Чарли.

На следващата сутрин в „Дамска детективска агенция №1“ ги чакаше необичайно голяма купчина писма. Кореспонденцията и на двете фирми се отваряше в кантората, като маа Рамотсве обикновено се оправяше с писмата, адресирани до агенцията, а маа Макутси преглеждаше писмата до сервиза. Политиката им диктуваше да отговарят веднага на всичко и често това отнемаше по-голямата част от преди обеда. Хората пишеха до „Дамска детективска агенция №1“ заради всевъзможни неща и с какви ли не невероятни молби. Някой от тях си мислеха, че агенцията е към полицията и отправяха обвинения едни срещу други, обикновено анонимни. И тази сутрин имаше едно такова писмо.

Скъпа маа Рамотсве — пишеше в него, — видях една статия за Вас в „Ботсуана дейли нюз“. Там се казваше, че Вашата агенция е единствената дамска детективска агенция в Ботсуана. Мъжете няма да поискат да се занимават с такова нещо, затова пиша на Вас. Искам да насоча вниманието Ви към нещо, което се случва в нашето село. Не можех да поговоря за това нещо с никой тук, понеже мнозина не биха ми повярвали и само биха казали, че лъжа и се опитвам да създават неприятности. Искам да се оплача от някои учители в училището. Те непрекъснато пият и водят ученички по баровете, където им дават силен алкохол и ги карат да танцуват с тях. С очите си съм виждала това много пъти и мисля, че полицията трябва да се намеси. Но тукашните полицаи също ходят да танцуват в тези барове. Затова, моля Ви, направете нещо по въпроса. Не мога да напиша истинското си име и адрес, защото знам, че ако чуят за това, те ще ме заплашват. Аз съм едно от тези момичета. Именно затова знам за всичко това. Моля Ви, направете нещо.

Маа Рамотсве зачете на глас писмото пред маа Макутси, която остави настрани сметката за резервни части, с която се занимаваше, и я изслуша внимателно.

— Е, маа? — каза маа Рамотсве, след като свърши. — Какво ще направим по въпроса?

— За кое село става дума? — попита маа Макутси. — Можем да го предадем на някой, на началника на областната полиция или някой друг като него.

Маа Рамотсве препрочете отново някои пасажи и въздъхна:

— Няма адрес — каза тя. — Това момиче не ни е казало откъде пише.