Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Единственото жилище, което някога съм притежавал, като изключим една лодка, бе палатката, която понякога използвах при летните си разходки и още пазя на тавана, навита на руло; а лодката минаваше от ръка на ръка, додето накрай бързеят на времето я отнесе. Сега, с тоя сравнително по-здрав покрив над главата си, отбелязах напредък, що се отнася до усядането ми в мира сего. Леката конструкция сякаш изкристализира около мен, а това даде отражение и върху майстора й. Подбуждаше въображението ми подобно скица на картина. Нямаше нужда да излизам навън, за да подишам чист въздух, тъй като въздухът вътре не бе загубил нищо от свежестта си. Дори и при най-силен дъжд стоях не затворен между четири стени, а по-скоро под проветрив сайвант. В „Хариванша“ е казано: „Къща без птици е като месо без подправки.“ Не беше такава моята къща, тъй като веднага станах съсед на птиците — без обаче да ги затварям в клетки, а поставяйки своята клетка сред тях. Тъй се приближих не само до ония, които често навестяват парковете и овощните градини, но и до дивите и омайни горски певци, които почти никога не радват градското ухо — дроздовете, червеношийките, полските врабчета, козодоите и още много, много други.

Настаних се на брега на малко езеро на около миля и половина южно от град Конкорд и сравнително по-високо над морското равнище от него, посред голямата гора, разделяща Конкорд и Линкълн, на около две мили на юг от единственото по тия места поле, обвеяно със слава — славата на Конкордската битка; бях се оттеглил толкова навътре в гората, че отсрещният бряг на езерото, на половин миля от мен и гъсто обрасъл с дървета като всичко наоколо, изчерпваше целия ми хоризонт. Погледнех ли към езерото през първата седмица, все ми се струваше, че проблясва високо в планината и дъното му отстои далеч над повърхността на другите езера, а вземеше ли да се издига слънцето, виждах го да съблича мъглистата си нощна одежда и тук-там да открива било нежните си вълнички, било гладката си, озарена повърхност, додето мъглите, подобно призраци след нощно сборище, безшумно се разпръснат из гората. Тук, както в планината, утринната роса сякаш по-дълго се задържаше по дърветата.

Близостта на малкото езеро бе особено приятна помежду леките августовски бури, когато въздухът и водата съвсем замират, натежалото небе придава нощен покой на следобедните часове, а дроздовата песен се носи от бряг до бряг. В такова време езерото притихва повече отвсякога, а в контраст с плътно надвисналите над него сиво-черни облаци заигралите му от светлини и отблясъци води се превръщат самите в снижено пъстроцветно небе. От едно възвишение наблизо, където неотдавна бяха изсекли гората, се откриваше чудесна гледка на юг към широката вдлъбнатина между хълмистите езерни брегове, чиито срещуположни склонове, спускайки се един към друг, напомняха водопад, прорязващ гориста долина, макар в действителност водопад да нямаше. Погледът ми се плъзваше по тия зелени възвишения и се отправяше отвъд, към далечните, високи и обагрени в синева хълми на хоризонта. Обхващах с очи и някои по-далечни и още по-сини планински върхове на северозапад — монети, изсечени от синева в небесния монетен двор, — както и известна част от града. Но дори и покачен на възвишението, в останалите посоки не можех да видя нищо отвъд заобикалящите ме гори. Добре е наблизо да има вода, та да олекотява и полюшва сушата. Едно от преимуществата дори на най-малката водна площ е това, че погледнеш ли я, осъзнаваш, че сушата е остров, а не континент. Това значение на водата се съизмерва със способността й да охлажда маслото. Така, ако от възвишението обърнех очи към Съдбърийските ливади отвъд езерото, които при разлив ми се струваха като в мираж, издигнати над огизналата долина — също като монета в съд с вода, — цялата земя оттатък ми изглеждаше като плаващ остров: макар и малко, езерото ми напомняше, че живея на СУША.

Гледката на жилището ми бе още по-ограничена, но не се чувствах ни най-малко притеснен. Разполагах с достатъчно простор за въображението си. Ниското, обрасло с церове плато, което започваше от отсрещния бряг на езерото, се простираше чак до прериите на Запада, ако не и до Татарските степи, та в него преспокойно биха могли да се настанят всички скитащи племена на човешкия род. „Щастливи на света са само тия, пред които се шири безграничен хоризонт“ 162 162 Из „Хариванша“ — Б.пр. — рекъл Дамодара, когато потрябвали нови, по-големи пасбища за стадата му.