Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Често се случва поетът да се оттегли от най-хубавата част на някоя ферма, след като й се е насладил докрай, а трезвомислещият фермер да смята, че си е тръгнал само с две-три диви ябълки. Дълги години за фермера остава неизвестно, че поетът е вплел фермата му в рими — най-възхитителния плет, с който може да я огради, — че я е издоил и е обрал целия каймак, оставяйки му само обезмасленото мляко.

Фермата Холоуел за мен имаше следните привлекателни страни: пълна уединеност, тъй като се намираше на две мили от града и на половин миля от най-близките съседи, а от пътя я делеше широко поле; непосредствената близост до реката, чиито мъгли според собственика предпазвали земята от пролетни слани, макар че за мен това беше без значение; посивели и порутени къща и обор, разнебитена ограда, която ме отделяше във времето от предишния обитател; сухи и обрасли с лишеи ябълкови дървета, изгризани от зайци, свидетелстващи що за съседи щях да имам занапред, но най-привлекателен от всички бе споменът, който бях запазил от първите си разходки по реката, когато къщата се криеше зад гъста горичка от червени кленове, през които дочувах кучешки лай. Побързах да купя фермата, преди собственикът да е успял да прочисти камъните, да отсече изсъхналите ябълкови дървета, да изкорени няколко млади брезички, израсли посред поляната, с една дума — преди да е предприел каквито и да било стопански подобрения. Бях готов да купя фермата, за да се наслаждавам на прелестите й, като Атлас да понеса цялото бреме на плещите си — впрочем тъй и не разбрах какво обезщетение е получил за това, — и то воден единствено от желанието да не бъда обезпокояван в правата си на собственик, когато си платя; знаех, че фермата ще роди от изобилна по-изобилна и точно според вкуса ми реколта, стига да я предпазя от всякакво стопанисване. За жалост обаче не стана тъй.

С една дума, що се отнася до земеделие с по-голям размах — дотогава бях обработвал само градинка, — разполагах единствено със семена. Повечето хора смятат, че с времето семената се подобряват. Не се съмнявам, че времето отделя доброто от лошото и че когато най-сетне стигна до сеитба, вероятността да се разочаровам ще бъде по-малка. Но искам веднъж завинаги да напътя близките си: колкото се може по-дълго живейте свободни и необвързани! Обвързани с ферма или с областния затвор — разликата е нищожна.

В своята „De Re Rustica“, която е моят наръчник по земеделие, Катон Стари казва (единственият превод, който ми е известен, е превърнал тоя пасаж в пълна глупост) така: „Намислиш ли да купуваш земя, не се води от алчността, не си пести труда да я огледаш и не мисли, че е достатъчно да я обходиш веднъж. Колкото повече я обхождаш, толкова повече ще ти хареса — стига да е хубава.“ Аз няма да се поддам на алчност, цял живот неспирно ще кръстосвам своето парче земя и пръв ще легна в него, та най-сетне да му се насладя докрай.

Това бе вторият ми опит от подобно естество и смятам да го опиша подробно, като за удобство обединя преживяното за две години. Както вече изтъкнах, не възнамерявам да пиша ода на унинието 161 161 Намек за едноименна творба от Колридж — Б.пр. , а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор, та дори само за да разбудя съседите.

Когато заживях в гората, сиреч започнах да прекарвам и дните, и нощите там — началото по случайност съвпадна с Деня на независимостта, 4 юли 1845 година, — къщата ми още не бе подготвена за зимата: имах всъщност подслон от дъжда, неизмазан и без огнище, със стени от груби дъски с широки цепнатини, разсъхнати от старост, през които нахлуваше нощният студ. Гладко одяланите бели подпорни греди и наскоро рендосаните прозоречни рамки обаче придаваха на къщата ми спретнат и приветлив вид — особено сутрин, когато дървото се просмукваше от росата, та чак ми се струваше, че по обед ще изпусне сладък сок. Във въображението ми тя през целия ден запазваше следите от зората, напомняйки ми друга една къща на планински връх, където бях ходил преди година. Беше приветлива неизмазана постройка, годна да услади почивката на някой странстващ Бог, достойна за пищния шлейф на богиня. Ветровете, лудуващи край нея, бяха същите, които фучат по планинските хребети, разнасяйки само небесните, божествени откъслеци от земната музика. Утринният вятър вечно свисти, песента на сътворението нивга не секва; малцина обаче са способните да я чуят. Какво е Олимп, ако не всеки връх на земята?