Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

В „Гюлистан, или Градината на цветята“ от шейха Саади от Шираз прочетох следното: „Тъй попитали един мъдрец: «Сред многобройните чутовни дървеса, които всемогъщият Господ Бог създаде високи и сенчести, един само кипарисът се зове асад, сиреч свободен, макар да не дава плод. Къде се крие тук загадката?» Мъдрецът отвърнал: «Всяко дърво по определено време на годината връзва плод, потъва в свежест и цвят или съхне и жълтее; ни една от тия промени не е позната на кипариса, вечно избуял в зеленина; като него са асадите, сиреч свободните поради непоклатимата си вяра люде… Не отдавай сърцето си на преходното: Дижла, още наричана Тигър, ще продължава да тече през Багдад и след като халифатът отмре. Пълни ли са ръцете ти, бъди щедър като фурмата; нямаш ли какво да дадеш, бъди асад — свободен като кипариса.»“

В определен период от живота си развиваме склонност да гледаме на всеки участък като на възможна строителна площ. Тъкмо тъй огледах най-подробно цялата околност на десетина мили от дома ми. Последователно закупих във въображението си всички ферми, тъй като до една бяха за продан, а знаех и цената им. Обхождах владенията на всеки фермер, опитвах от дивите му ябълки, разговарях с него за стопанисването, приемах каквато цена ми предлагаше и мислено му оставях пак фермата в залог; понякога дори повишавах цената, приемах всичко освен акт за собственост, приемах думите му за акт за собственост, понеже много обичам раздумките, облагородявах фермата, както — надявам се — и самия фермер, и се оттеглях, изживял докрай насладата, оставяйки го да се оправя сам нататък. Тия мои занимания дадоха основание на приятелите ми да ме обявят за своего рода прекупвач на недвижимо имущество. Където и да се озовях, виждах се уседнал там, пейзажът се пренареждаше около мен. Та какво е домът, ако не sedes 159 159 Sedes (лат.) — жилище — Б.пр. , усядане, и толкова по-добре, ако е на село. Открих чудесни за настаняване места, но без изгледи за скорошен строеж, навярно смятани от мнозина за твърде отдалечени от града, макар че според мен градът бе твърде отдалечен от тях. Защо да не се установя примерно тук, казвах си, и цял час живеех на някое от тия места, лете и зиме, виждах се да изпращам година след година, да се боря със зимата и да посрещам пролетта. Бъдещите обитатели на тия места могат да бъдат сигурни, че където и да издигнат къщите си, все ще са били изпреварени. Няколко часа ми бяха достатъчни, за да разделя дадена площ на овощна градина, гора и пасбище, да реша кои от хубавите дъбове или борове да оставя пред вратата и откъде ще се виждат най-добре; сетне тъй и оставях земята на угар, понеже богатството на човека се измерва с количеството неща, от които може да се откаже.

Във въображението си стигнах дотам, че дори получих отказ за няколко ферми — всъщност тъкмо отказ ми бе необходим, — но ни веднъж не опарих пръстите си с действителна собственост. Насмалко да стане това, когато купих фермата Холоуел и се заех да сортирам семена и да събера материали за количка, с която да ги превозвам; но още преди да съм получил акт за собственост от фермера, жена му — кой ли мъж няма такава жена — го накара да промени намеренията си, като пожела да запази имота, и той ми предложи десет долара неустойка. Право да си кажа, имах всичко на всичко десет цента и беше пряко силите ми да се видя като притежател на десет цента плюс ферма или десет долара, камо ли пък на всичко заедно. Тъй че му оставих и десетте долара, и фермата — предостатъчно се бях занимавал със сделката; или по-скоро, проявявайки щедрост, му продадох фермата за точно толкова, колкото бях дал за нея, и тъй като не беше богат, направих му подарък от десет долара, като при това си запазих моите десет цента, семената и материалите за количката. Така, неощетен ни най-малко в бедността си, разбрах, че съм богаташ. Пейзажа обаче си запазих и оттогава всяка година прибирам родитбата му без помощта на количка. Колкото до пейзажите: