Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Що се отнася до солта, най-простата бакалска стока, набавянето й би могло да стане повод за разходка до морето, но преспокойно може и без нея, ако се пие по-малко вода. Не знам проблемът за солта изобщо да е стоял пред индианците.

И тъй, можех да мина без всякакви покупко-продажби по отношение на храната и понеже вече разполагах с жилище, оставаше да реша въпроса с облеклото и топливото. Панталоните, които и досега нося, бяха изтъкани в едно фермерско семейство — слава Богу, у хората се е запазила някаква добродетелност, макар че падението на фермера до прост работник според мен е също толкова грандиозно и паметно, колкото и падението на човека до фермер. Що се отнася до топливото, всяко запасяване е излишно в нова страна като нашата. А при положение че ми бъдат отнети заселническите права, бих могъл да откупя един акър на същата цена, на която бе продадена обработваната от мен земя — сиреч за осем долара и осем цента. Според мен обаче, живеейки на тоя участък, аз повишавам цената му.

Намират се недоверчиви люде, които понякога ме питат възможно ли е да се препитавам само с растителна храна; за да пресека въпроса от корен — тъй като коренът е вярата, — свикнал съм да отвръщам, че мога да се препитавам и с пирони. Ако това не могат да разберат, едва ли изобщо ще ме разберат. Аз от своя страна обичам да слушам за подобни опити: например за младежа, който в продължение на две седмици се хранил със сурови царевични зърна направо от мамула, стривайки ги със зъби като с воденични камъни. Катериците го правят успешно. Хората биха имали само полза от такива начинания, колкото и да протестират някои престарели за това баби и притежателките на третини 144 144 Според тогавашния американски Закон за наследството вдовишкият дял възлизал на една трета — Б.пр. от мелници.

Покъщнината ми, част от която беше мое дело — а за останалото не съм похарчил нищо извън посочената вече сума, — се състоеше от легло, маса, писалище, три стола, огледало, три инча в диаметър, маша, пиростия, чайник, тенджера, тиган, черпак, леген, два ножа и две вилици, три чинии, една чаша, една лъжица, шише за газ, шише за меласа и лакирана лампа. Никой не е дотолкова беден, че да трябва да седи на тиква — стига да не е некадърен. Най-много харесвам столовете, натрупани по селските тавани, за да ви бъдат подарени с готовност. Мебели! Слава Богу, мога да седя и да стоя без помощта на мебелните магазини. Кой — освен философа — е способен да натовари мебелите си на каруца и да ги превози под небесната светлина и людските очи, без да изпита срам от тая убога купчина празни сандъци? А „Мебелите Сполдинг“ са точно такива: никога не мога да отгатна дали дадена купчина от тях принадлежи на някой от тъй наречените богаташи или на бедняк — по правило заключавам, че собственикът е бедняк. Защото колкото повече са мебелите, толкова по-беден е човекът. Всяка такава купчина сякаш е събрала покъщнината на десет коптора и следователно е десет пъти по-окаяна от един коптор. Защо, за Бога, изобщо се МЕСТИМ, ако не за да се освободим от покъщнината си, да хвърлим тая СТАРА НЕПОТРЕБНА КОЖА, най-сетне да прекрачим в друг, новообзаведен свят, а тоя да оставим на пламъците? Но човекът, изглежда, е вовеки приклещен в своите капани, та трябва, влачейки ги, да кръстосва неравните пътища. Щастлива е била оная лисица, дето е оставила опашката си в капана 145 145 По баснята на Езоп „Лисицата без опашка“ — Б.пр. . Мускусният плъх прегризва лапичката си само и само да се освободи. Нищо чудно, че човекът е загубил гъвкавостта си. Как често само попада в задънена улица! „Простете любопитството ми, сър, но какво разбирате под «задънена улица»?“ Ако сте проницателни, още щом видите човека, ще съзрете зад гърба му всичко, което притежава, че и доста от онова, което укрива, та чак до кухненските мебели и всевъзможните дреболии, които постоянно трупа и никога няма да изгори, и той ще ви се стори впрегнат в имуществото си и силно затруднен да се придвижва. В задънена улица според мен е тоя, който се е проврял през врата или пролука, тясна за каруцата с мебелите му. Не мога да не изпитвам съжаление, когато чуя някой бодър, напет, на вид свободен човек да се безпокои дали мебелите му са застраховани, или не: „Но какво да направя с мебелите си?“ Излиза, че волната пеперуда е здраво оплетена в паяжина. Дори и ония, които уж нямат нищо, всъщност — ако се вгледате по-внимателно — са понатрупали едно-друго из чуждите къщи. Днешна Англия за мен е като възрастен джентълмен, който пътува с огромен багаж — голям куфар, малък куфар, кутия за шапки и денк (все ненужна покъщнина, трупана дълги години), — без да има смелостта да го изгори. Да беше хвърлил поне първите три! Но за един здрав човек в наше време е непосилно да вдигне постелята си и да си иде 146 146 Матей, 9:6 — Б.пр. ; аз бих посъветвал болния да остави постелята си и да побегне. Неотдавна видях един имигрант, който крещеше под тежестта на вързопа, побрал цялото му имущество — подобен на гигантска липома, избила отзад на врата му, — и го съжалих: не защото това бе всичкото му имущество, а защото трябваше да го мъкне. Ако ми се наложи да си нося капана, предварително ще се погрижа да е лек и да не е защипал жизненоважна част от тялото ми. Но навярно е най-разумно изобщо да не си пъхаш лапата в капан.