Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Сега, след като дневната поща от четири писма бе прочетена и прилежно разпределена по папките, маа Рамотсве предложи на своята секретарка да изпият по чаша ройбос. Беше малко по-рано от обичайното време, но денят беше горещ, а тя знаеше, че най-добрият начин да се справиш с горещината е чаша чай, придружен със солета, натопена да омеква в чая, за да не ти счупи зъбите.

— Маа Макутси — поде маа Рамотсве, щом помощник-детективът сервира чая на бюрото й, — ти щастлива ли си?

Маа Макутси, която се бе отправила към своето бюро, спря насред път и замръзна.

— ​Защо питате това, маа? — каза тя. — Защо ме питате дали съм щастлива? — При този въпрос дъхът й секна, защото тя живееше в постоянен страх, че ще загуби работата си, а й се стори, че този въпрос би могъл да бъде само встъпление към предложение да си потърси нова работа. Но нова работа тя не би могла да си намери, най-малкото в никой случай не толкова добра, колкото тази. Тук тя беше помощник-детектив, а доскоро и може би все още — изпълняваща длъжността управител на автосервиз. Ако се наложеше да отиде някъде другаде, щеше да бъде в най-добрия случай нисша чиновничка или помощник-секретарка, която всички командват. Но никога нямаше да е толкова добре платена, колкото тук, благодарение на допълнителните пари, които заработваше в сервиза.

— ​Защо не седнеш, маа? — продължи маа Рамотсве. — Да си изпием чая и да ми кажеш щастлива ли си.

Маа Макутси се отправи към бюрото си. Тя вдигна чашата с чай, но ръката й трепереше и се наложи да я остави. Защо животът беше толкова несправедлив? Защо най-хубавата работа получаваха красивите момичета, дори да бяха изкарали само 50% на изпитите в Ботсуанския колеж за секретарки, а тя с нейните отлични резултати едва бе успяла да си намери работа? Нямаше логичен отговор на този въпрос. Явно животът си е несправедлив по начало и човек няма какво да направи, особено ако този човек е маа Макутси от Бобононг, Северна Ботсуана, дъщеря на бедняк с малобройно стадо. Нямаше справедливост на този свят.

— Много съм щастлива — каза тъжно маа Макутси. — Много съм доволна от моята работа. Не искам да отивам никъде другаде.

Маа Рамотсве се разсмя.

— Да, работата ти. Разбира се, че работата ти те прави щастлива. Знаем това. И ние сме много доволни от теб. Господин Дж. Л. Б. Матекони и аз сме много щастливи, че работиш при нас. Ти си нашата дясна ръка. Това всеки го знае.

Няколко секунди бяха нужни на маа Макутси да асимилира комплимента и когато успя, тя усети прилив на облекчение. Тя наново вдигна чашата си с чай, вече със сигурна ръка, и отпи голяма глътка от горещата червена течност.

— Това, което ме интересува, е дали ти си лично… щастлива в личния си живот. Дали получаваш от живота това, което искаш.

Маа Макутси помисли за миг.

— Не съм съвсем наясно какво точно искам в живота — каза тя след малко. — Едно време мислех, че искам да съм богата, но след като се запознах с някои богати хора, вече не съм много сигурна.

— Богатите са си просто хора — каза маа Рамотсве. — Все още не съм срещала богат човек, който да не е абсолютно същият като нас. Щастието или нещастието нямат нищо общо с това дали си богат.

Маа Макутси кимна.

— Така че сега смятам, че щастието идва отнякъде другаде. Идва някъде отвътре.

— Някъде отвътре?

Маа Макутси нагласи очилата си. Тя беше страстна читателка и обичаше подобни сериозни разговори, в които можеше да вмъкне наученото от стари статии в „Нашънъл Джеографик“ или от „Мейл енд Гардиън“.

— Щастието е в главата на човека — задълбочи се тя по въпроса. — Ако главата ти е пълна с щастие, значи си щастлив човек. Това е очевидно.

— А сърцето? — намеси се маа Рамотсве. — Сърцето не влиза ли в сметката?

Настъпи мълчание. Маа Макутси сведе поглед и очерта някаква фигура по прашния плот на бюрото си.

— ​Сърцето е мястото на любовта — каза тя тихо.

Маа Рамотсве пое дълбоко въздух.

— Не би ли желала да имаш съпруг, маа Макутси? — промълви тя. — Няма ли да бъдеш по-щастлива, ако имаш съпруг, който да се грижи за теб? — Тя замълча и после продължи: — Просто се питах, само толкова.

Маа Макутси я погледна. После си свали очилата и ги избърса с крайчеца на носната си кърпа. Това беше любимата й носна кърпа, обшита с дантела, но вече пред скъсване, съвсем износена от употреба. Ала тя си я обичаше и щеше да си купи съвсем същата, когато имаше пари.

— ​Бих искала да имам съпруг — каза тя. — Но има толкова много хубави момичета. Те са тези, които си намират съпрузи. За мен никой не остана.