Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Но работата е там, че скучните мъже най-често не се интересуват от скучни жени, а си падат по такива като маа Рамотсве. Това беше и главният проблем на повечето хора: те хранеха учудващо нереалистични очаквания. Маа Рамотсве се усмихна на тази мисъл. Тя си спомни, че в младежките си години имаше една приятелка, много високо момиче, в която беше влюбено едно много ниско момче. Момчето, което стигаше малко над кръста й, трябваше да вдига глава нагоре, за да види лицето на своята възлюбена, а тя пък едва ли не присвиваше очи от висините надолу към него, за да преодолее разстоянието помежду им. Това разстояние можеше да бъде дори хиляда мили или повече — до края на Калахари и обратно, — но онова дребно момче не можеше да усети нелепостта на ситуацията и накрая се наложи братът на момичето, също толкова висок, колкото сестра си, да са наведе към ухажора и да му заяви право в очите да не се навърта повече около сестра му, за да не си навлече големи неприятности. Разбира се, на маа Рамотсве й беше жал за ниското момче, защото тя никога не пренебрегваше чуждите чувства, но то трябваше да осъзнае колко нереалистични бяха амбициите му. Хората никак не си даваха сметка за тези неща.

Г-н Дж. Л. Б. Матекони беше много добър човек и за разлика от Хектор Мапондисе не беше скучен. Това не означава, че беше интригуващ по начина, по който беше Ноте. Той беше просто приятна компания. Можеше да седи с часове до маа Рамотсве, без да каже нищо кой знае колко важно, но това, което казваше, никога не беше отегчително. Разбира се, той доста говореше за коли, както повечето мъже, но това, което казваше за колите, беше далеч по-интересно от думите на другите мъже по този въпрос. Г-н Дж. Л. Б. Матекони възприемаше автомобилите като одушевени предмети и можеше само с един поглед към колата да прецени що за човек е собственикът й.

— Колата говори за човека — обясни й той веднъж. — Тя може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Това прозвуча малко странно за маа Рамотсве, но господин Дж. Л. Б. Матекони й даде още разяснения. Дали например тя била надниквала в купето на колата на господин Мотобеди Палати? Той ходеше вечно размъкнат, вратовръзката му все беше накриво, а ризата му никога не беше запасана в панталоните. И съвсем естествено, в колата му цареше пълен хаос — от таблото стърчаха жици, а под седалката на шофьора зееше цяла дупка, през която влизаше прах. Всичко вътре беше покрито с кафяв слой прах. Или пък онази властна медицинска сестра от болницата „Света Марина“, която навремето бе поставила натясно един много известен политик, като го попита веднъж на среща с избиратели за заплащането на медицинските сестри и той просто не можа да й отговори. Нейната кола беше винаги в изрядно състояние и миришеше на антисептичен препарат. Ако маа Рамотсве искала, можел да й даде още примери, но в общи линии нещата стояли по този начин. Маа Рамотсве бе кимнала разбиращо.

Беше ги събрал белият микробус на маа Рамотсве. Но и преди да го закара на поправка в „Тлоквенг роуд спийди моторс“, маа Рамотсве знаеше, че господин Дж. Л. Б. Матекони е кротък човек, който живее сам в една къща близо до старото летище. Тя се бе учудвала защо е останал ерген, нещо рядко срещано в Ботсуана, но не се беше задълбочавала твърде върху личността му, докато един следобед той не я заприказва, след като бе ремонтирал за пореден път микробуса й и й бе обърнал внимание върху състоянието на гумите. След това тя доби навика да се отбива понякога да го види в сервиза, да се посъветва с него за събитията през деня и да пийнат чай, който той запарваше на стар котлон в ъгъла на офиса.

След това дойде онзи особен ден, в който белият микробус се задави и отказа да запали, та господин Дж. Л. Б. Матекони прекара цял следобед на двора на „Зебра драйв“ над разглобения на стотици части и с оголено сърце двигател. После сглоби отново всичко и на свечеряване влезе в къщата и двамата седнаха на верандата. Той я помоли да се омъжи за него и тя се съгласи, почти без да се замисля, защото осъзна, че срещу себе си има мъж, добър като баща й, и че двамата могат да бъдат щастливи.

Маа Рамотсве не бе подготвена за болестта на господин Дж. Л. Б. Матекони, или поне не за подобен вид болест. Вероятно щеше да е по-просто, ако това беше някоя физическа болест. Обаче боледуваше умът и човекът, когото тя познаваше, сякаш бе напуснал своето тяло и бе отишъл някъде другаде. Благодарение на маа Силвия Потокване, главната домакиня на сиропиталището, и на лекарствата, които по предписание на доктор Мофат тя даде на господин Дж. Л. Б. Матекони, предишната му личност се завърна. Потиснатостта, апатията и нежеланието за работа — всичко отшумя и господин Дж. Л. Б. Матекони започна пак да се усмихва и да мисли за бизнеса си, към който беше загубил интерес, нещо крайно нетипично за него.

Читать дальше