Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Аз, велики хане, съм готов да направя всичко за теб. Всичко, което е по силите ми.

Хан Кубрат го изгледа, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Нужен ми е гръцкия огън — каза той.

Философът пребледня. Хан Кубрат не сваляше погледа си от него.

— Аз… — започна гъркът, — аз, велики хане, обещах да направя за теб всичко, което е по силите ми. Но тайната на гръцкия огън не знам, кълна ти се в светия кръст.

— А ако я знаеше?

Гъркът неохотно отвърна поглед.

— Ти си живял у нас — каза той бавно. — Ти си живял при нас и затова знаеш колко човека се лишиха от живота си само за това, че се приближиха прекалено до тайната на това оръжие. И аз…

— И ти не искаш да се окажеш сред тях. Така ли?

— Така или иначе няма да ми повярваш, ако започна да те убеждавам в обратното.

— Добре. Тогава кажи ми — ще ми открие ли тайната василевсът?

Гъркът мълча дълго. След това тежко въздъхна.

— Очакваш от мен прям отговор, велики хане, и ще го получиш. Не. Нито император Ираклий, нито който и да е друг василевс, ще ти разкрият тази тайна. Прости ми.

Ювиги-ханът се изправи и тръгна из стаята.

— Ето, виждаш ли — каза той накрая. — Ето, виждаш, философе, какво се получава. Вие, гърците, искате цял един народ да измени живота си, приемайки нова вяра, и в същото време сте готови на всичко, за да може вашите тайни да принадлежат само вам. Ти се боиш за главата си, имаш само една. А аз? И аз имам само една. И няма да я запазя, ако и занапред така продължавам да помагам на вашите свещеници да откриват нови църкви, а търговците — нови сергии в нашата страна. В кервансарая тук във Фанагория, всеки втори търговец е грък. Тук те безпрепятствено могат да правят сделки и с табгачите, и със самаркандските купци; вече пристигат първите кервани от Авария. Отиди вечерта в кервансарая — ще ти се стори, че там живеят не търговци, а служители на култа, разговорите и споровете са само за религия. Никъде по света, уверявам те, човек не се чувства така спокойно, както на мястото, където се отнасят търпимо към вярата му. Аз създадох такова място, то е тук. Но трябва да съм сигурен, че винаги ще мога да го защитя. Ние, българите, вярваме в Тангра. Мислиш ли, че сред нас са малко тези, които ще се радват да сравнят със земята всички църкви, всички джамии и всички синагоги? Не са малко. Мога да ги вразумя само със сила. А тази сила е заключена в гръцкия огън. Защо василевсът не ми разкрие тази тайна, а? Кажи ми.

— Този, който владее оръжие, което няма никой друг — замислено каза философът, — е уверен, че ще успее да е пръв в този свят. Така е устроен човек, велики хане. И докато той е така устроен, ние, гърците, ще губим главите си дори и при най-малкото подозрение…

— Да, наистина — подхвърли ювиги-ханът. — По подозрителност малцина могат да се сравняват с Византия. Вие забранихте при вас дори тази мъдра игра от опасение, че ще отвлича мислите ви от бога.

— Не аз издавам законите във Византия, велики хане.

— Тогава, философе, не ме подтиквай натам, където издават такива закони. И не ме уговаряй да се хвърля в обятията на новата религия. Аз искам повелителят ти да разбере, че на света е невъзможно да се живее без взаимни отстъпки. Отстъпката се цени още повече, когато се отстъпва не пред силата, а заради собствената мъдрост. Тази мъдрост трябва да проумее василевсът и да ми разкрие тайната на гръцкия огън. Тогава и аз ще отстъпя и моята отстъпка, философе, ще донесе много повече полза, отколкото всички запаси от оръжия. Ще ми се император Ираклий да узнае за нашия разговор.

— Ще узнае, велики хане — обеща Йоан Фасиан. — Това мога да ти обещая.

— Тогава — каза хан Кубрат, давайки да се разбере, че разговорът е приключен, — тогава, философе, възползвай се от това, че се намираш в страна, която още не е толкова развита, че да забрани шахмата, и се постарай да изиграеш тази партия по-добре от предишната.

И той отново нареди фигурите…

След пира тептангра се отправи към дома си. Но не сам. Както и предишния ден, извика със себе си Илбарис. Вече беше тъмно, хората се прибираха по домовете си. Известно време всички вървяха заедно, но след това тълпата започна да оредява и ето че накрая останаха сами: тептангра, крачещ напред, без да се оглежда, Илбарис, който го следваше, и неговият телохранител и приятел Адай, който вървеше последен и водеше коня на повод.

Вървяха дълго. Едва когато наближиха градските стени и стигнаха до вратите на вътрешния град, тептангра, без да се обръща, отсече: