Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Ти идваш с мен. Адай да се прибере.

Телохранителят въпросително погледна към Илбарис, а той му кимна. Сам багатурът с най-голямо удоволствие би тръгнал с приятеля си. Непонятно му бе внезапното и напрегнато внимание, което му оказваше върховният жрец. То го смущаваше, но нямаше как да не се подчини. При портите към вътрешния град стражата, както винаги, ги спря. Те показаха тамгите си — тептангра златна, Илбарис — медна и стражниците ги пуснаха да влязат. Преминаха през вратата и се озоваха на главната алея, около която растяха невиждани дървета. За тях, както и за цялата градина на ювиги-хана, се грижеше специално извикан от Византия грък — градинар. Още един грък се грижеше за ханските изби с вино. Около двореца бе изкопан дълбок ров, пълен с вода, а над него подвижните мостове се вдигаха всеки път, когато стопанинът на двореца, оттегляйки се в покоите си, не желаеше никой да го безпокои. Ето и сега мостът беше вдигнат. Тептангра бе видял как ювиги-ханът си тръгна от празника с ненавистния и лукав грък, който наричаше сам себе си философ; навярно той и сега е тук и играе шахмат с владетеля.

Двамата преминаха покрай двореца и свърнаха по пътеката, водеща към дома на тептангра. На няколко крачки от вратата жрецът спря и като се обърна с лице към Илбарис, каза:

— Ако узнаеш, когато стигнеш Горни Кирмен, че тархан Мангиш вече не е между живите, постави на негово място Адай. А за помощник назначи Илбек, сина на Кушлул. Трябва навсякъде след себе си да оставяш верни хора. Разбра ли?

— Ще сторя така, както ми заповядаш.

И отново със собствените си очи Илбарис стана свидетел на чудо — когато се приближиха до вратите, тептангра вдигна ръка и те сами се разтвориха. „Той е магьосник“ — помисли си Илбарис. Момъкът се боеше от чародейства, затова си помисли, че в никакъв случай не трябва да противоречи на тептангра. Трябва да прави това, което той му каже.

И не само Илбарис мислеше така. Мнозина бяха уверени в неговите сили, особено след като пожарът, възникнал неотдавна във вътрешния град, унищожи няколко къщи наоколо, а домът на тептангра дори и не докосна, сякаш прескочи през него. Това не можеше да е случайност. Ясно бе, че божеството пази своя жрец.

Влязоха в къщата и преминаха в стаята за гости. Изглеждаше, сякаш никога не бяха си тръгвали. Сякаш никога не е имало нито състезание, нито кушия. В огнището тлееше огън. В окаченото на кука котле се вареше месо. Подът бе застлан с дебели плъстени килими и много възглавници. Илбарис се строполи в ъгъла и внезапно усети колко е уморен. Очите му се затвориха за миг, а когато ги отвори отново, чернокожият слуга поставяше на масата вчерашните златни чаши и сребърния съд с вино. На по-ниска масичка вече вдигаше пара голямо блюдо с месо. Тептангра влезе, в ръката си държеше свитък от щавена телешка кожа. Когато го разви, Илбарис видя начертаната карта. На нея бе означена река Кубан, както и други реки — Манич 43, Тан, Итил, Чулман 44, Яик, Бяла. Тептангра отмести настрана блюдото с вареното месо, разстла картата на масата и повика Илбарис. Донесе два свещника с по една дебела свещ във всеки, за да се вижда по-добре. След това каза:

— Погледни, багатуре. Ето го Горни Кирмен. Ето я Фанагория. Тук е отбелязан пътят ти. Давам ти тази карта, пази я. Ако по пътя видиш нещо, достойно да се отбележи — реки, езера, градове, кирмени, всичко нанасяй на нея. И обозначавай кои народи къде живеят, на какви езици говорят, на какви богове се кланят.

— Ще го сторя, тептангра.

Жрецът сгъна картата и я подаде на Илбарис:

— А сега — рече, — да опитаме чие вино е по-добро — на този човек, що дружи с гърците, или на онзи, комуто Тангра помага…

Пресушиха чашите. Тептангра гледаше Илбарис, очаквайки, че той ще каже нещо, но младежът мълчеше. Не можеше да почувства вкуса на виното и когато жрецът наля повторно, му отказа:

— Не се сърди, тептангра. Не усещам каквото пия. Не знам какво ми става.

— Затова пък аз знам, багатуре. В теб кипи любовта. Тя единствена може да те опие. Ако сега видиш девойката, която занимава мислите ти, то посред нощ на небето ще изгрее слънцето и ще ти се прииска да пееш като птиците. Ще ти дам един съвет, багатуре — избий от главата си всяка мисъл за дъщерята на хана, докато още не е късно, а образа й пропъди от сърцето си. Колкото по-рано го направиш, толкова по-бързо ще зарасне раната. Само чудо може да стане, за да я даде хан Кубрат на теб, вместо на наследника на василевса.

— Може би си прав — отвърна Илбарис, — само че на мен ми е по-лесно да умра, отколкото да забравя Чечке. И ако за да стане моя е нужно чудо, така да бъде, нека се извърши чудо — нека Тангра направи така. Кажи ми, учителю, защо трябва да я дават на гърка? Та тя никога не го е виждала. Тя мен обича. Сама ми го каза, сама… Помоли се на Тангра за мен, нека ми помогне. Всичко ще направя. Аз вярвам, че Тангра няма да допусне да се извърши недобро дело. Ще се завърна… и Чечке ще стане моя… Кажи нещо, учителю…