Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Скоро се дочу лекото дишане на Адай. Но самият Илбарис още дълго се въртя от хълбок на хълбок, без да може да заспи…

Ермак алаят, отбраният отряд от най-изкусните воини, наброяваш около хиляда човека, напусна Фанагория на сутринта, а по обед вече бе навлязъл сред широкото поле. И тук пратените напред съгледвачи подплашиха един лос, който ошмулваше високите храсти в началото на гората. Илбарис дремеше на седлото си, ала дочувайки думата „лос“ се сепна, сънят го напусна на мига, той сграбчи поводите и се огледа. Изплашеният лос, без много да бърза, с грациозни подскоци се понесе надолу, към брега на горски ручей. Багатурът смушка коня си, отпусна поводите и препусна така, че да пресече пътя на животното, като в същото време изтегли иззад гърба си късия боен лък. Конят разбра замисъла на господаря си и ускори ход.

— Адай, заобиколи от дясно, Ищуган — от ляво! — извика Илбарис. За няколко минути двамата стотника отрязаха пътя на лоса. Животното нямаше друг избор, освен да се хвърли право към Илбарис. А той вече чакаше, опънал тетивата, приготвил стрела с тежък наконечник.

С големи скокове лосът препускаше право към багатура и сега той можа да види колко огромен е звярът с широката си гръд и мощната си глава. Конят под Илбарис се развълнува и подскочи точно когато лосът вече беше съвсем близо, багатурът трябваше да придържа стрелата с лявата си ръка, а с дясната мигом да хване поводите. Горското животно сякаш разбра, че този миг може да спаси живота му, рязко смени посоката на стремителния си бяг и с всички сили се насочи към спасителния гъсталак. Момъкът трябваше да рискува и да стреля след него. За кратко звънна тетивата и стрелата полетя след лоса, отдалечил се вече на петдесетина метра. Воинът видя как животното се препъна насред бяга си, строполи се, изправи се и отново падна. Надигайки се на стремената Илбарис видя как лосът се опитва да избяга и влачи задните си крака: стрелата беше уцелила задницата му и бе раздробила кръстните кости. Багатурът скочи на земята и хвана подарената от хан Кубрат сабя…

Когато гончиите пристигнаха, всичко вече бе приключило. Илбарис изтриваше острието със стиска трева, по огромното тяло на лоса пробягваха последни конвулсии. Адай весело изцъка с език:

— Багатуре, сам Тангра ни изпрати тук този звяр. Погледни — хубаво е месото, че и брегът, и полето са удобни. Идеално време да спрем за почивка. Не може да хвърлим толкова храна, нали?

— Добре — съгласи се Илбарис. — Предай на стотниците, че тук ще устроим лагер…

Само още един преход оставаше до Горни Кирмен, последният преход — едно денонощие движение на север. Багатурът се поизправи в седлото си и погледна в онази посока, където от непроходимата гора реката излизаше като светеща синя лента и ставаше все по-широка и по-широка. Отдясно брегът беше висок и стъпаловидно се издигаше чак до небето, сребристосиньо като вода, левият бряг бе полегат. Илбарис помнеше, че според картата, която му даде тептангра, не много далеч оттук в Итил трябваше да се влива една река, която тюрките наричат Чулман; още по-нагоре живееше родственият на тюрките народ на маджарите, същият, който навремето отказа да тръгне на велик поход с Атила. Малко преди похода на Атила съседният народ, наричаш се башкири, нападна земите на маджарите по времето, когато мъжете не си бяха у дома; много маджарски девойки отведоха те със себе си, а децата и старците продадоха в робство. И решиха тогава маджарите на съвета на старейшините никога повече да не изоставят родните си пасища, за да не изчезне напълно от лицето на земята и без друго вече много оределият им народ. Но няколко години по-късно, притискани от башкирите, се наложи маджарите все пак да напуснат тези места и да се придвижат към родствените им по кръв българи, установиха се на брега на Азовско море при устието на река Тан, взеха си жени от племето на българите, сродиха се с рода Дуло, тъй като и маджарите, както и българите, се кланяха на Тангра. На земите, от които си тръгнаха, се настаниха башкирите, но не за дълго: хан Чалбай, който произхождаше от източните тюрки, един самозванец без род и племе, ги нападна подло и вероломно, разби башкирските стотни и завзе пасбищата им. На свой ред хан Кубрат получи от Чалбай клетва за вярност и обложи ордата му с данък, в замяна му остави заграбените земи. Но хан Чалбай стана безочлив, изчака подходящ момент, наруши свещената клетва, завзе Горен Кирмен и се обяви за независим владетел.