Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Ще направя всичко, което мога, за теб, сине мой. Ще моля Тангра за помощ. Но и ти сам трябва да си помогнеш. И първата помощ ще е това да върнеш Горен Кирмен на българите и да донесеш на хан Кубрат главата на хан Чалбай. Ще ти дам един добър съвет: вземи със себе си десетина меха от най-силното гръцко вино. И Чалбай, и всички, които са му близки, на вино са ненаситни, готови са да пият от сутрин до вечер. Намери начин тези мехове да се озоват в стана на Чалбай и тогава на сутринта ще ти е по-лесно да воюваш. И още нещо: има там един човек на име Илтотар. Той ми е длъжник, дължи ми живота си. Служи при Чалбай като шаман, Чалбай го слуша. Намери го. Щом му покажеш ето този пръстен, той ще изпълни всичко, което му речеш. А сега върви. На небето е Тангра, на земята — аз, неговата сянка. Нека силата му те подкрепя в тежки минути. Върви.

— Благодаря ти, тептангра.

— Върви, върви… Не, постой за миг, друго да ти кажа. Миналата вечер направих жертвоприношение. Сърцето на жертвеното куче ми показа, че българите скоро ще имат нов ювиги-хан. Мисли за това.

— Но… кой ще бъде той?

Тептангра отвърна глухо:

— Гаданието не разкрива, сине мой. Мнозина биха искали да заемат трона, но на кого ще се падне, единствен Тангра ще реши. А сега тръгвай и нека бъде успешен походът ти. Когато се върнеш, ще продължим нашия разговор.

До изхода на дома Илбарис бе изпратен от неразличимия в нощната тъма черен слуга. Като направи няколко крачки в градината, където се стелеше тежкият, сладък аромат на нощните цветя, Илбарис спря и погледна небето, осеяно с хиляди светлинки: звездите живееха свой собствен живот, запалваха се и гаснеха, мигаха и примамваха незнайно къде — и само луната, едничка и самотна, плуваше нанякъде, като разливаше среброто си по целия свят.

Чечке, Чечке, виж тази луна, погледни звездите и си спомни за мен, Чечке…

Краката сами понесоха багатура към стената на Киз-сарай. Караулбашията го спря, огледа го внимателно, поиска да види тамгата и се засмя:

— Какво те води тук посред нощ, багатуре? Изглеждаш така, сякаш си пил гръцко вино и си го смесвал с кумис. А това никога не бива да се прави. Бялото и черното не трябва да се смесват, инак веднага започват да се бият едно с друго още в стомаха. Иди да спиш, багатуре.

— Караулбаши, нужна ми е Чечке. Единствено тя…

— О-хо, багатуре, ясно е, че наистина си смесил виното с кумис. И в главата ти всичко се е объркало. Как може да искаш ханската дъщеря? По-скоро луната ще свалиш от небето. Ето на и езикът ти се оплита.

— Трябва ми ханската дъщеря, караулбаши. Можеш ли да разбереш…

— Приятно е да се разговаря с теб, багатуре, докато се усетя и ще дойде времето за смяна. А ти си върви все пак у дома… Ханската дъщеря… Ако някой те чуе, ще доложи на хана, а на него това няма да му се понрави. Кой си ти и кой съм аз, че да мислим за ханската дъщеря? Опомни се. Я колко девойки има наоколо, огледай се, виж. Всяка ще се остави да я догониш, ще бъде щастлива с теб. Ако бях на твое място…

Караулбашията бе с двадесет години по-стар от Илбарис, лицето му се пресичаше от назъбен белег и той не хранеше никакви илюзии и надежди, че която и да е девойка ще му се остави да я догони на кушия.

— Хайде, върви, багатуре, иди си…

Горчива истина криеха думите му, Илбарис добре го съзнаваше. Той се обърна и тръгна към дома си, а сърцето му се свиваше от обида. Караулбашията още дълго гледа след него, поклащайки глава. Съчувстваше на младия багатур, но с нищо не можеше да му помогне…

Адай, както винаги, чакаше Илбарис и подремваше на прага.

— Всичко наред ли е, багатуре? — попита.

— Утре още в зори намери Илбек. Вземи го с теб. Ако започне да разпитва какво и защо, много не му обяснявай, кажи — заповед от ювиги-хана.

— Както наредиш, багатуре.

— Хайде сега да спим.

Когато вече си бяха легнали, младежът надигна глас от съседната стая:

— Адай… кажи, защо не участва в кушията?

Телохранителят тихичко въздъхна в тъмнината:

— Знаеш ли, багатуре, струва ми се, че съдбата ми се намира в далечни краища. Затова и очаквам с нетърпение похода, може би ще ги достигнем тези далечни краища. Твоята майка, нали и тя също не е с българска кръв, спомням си, че си ми разказвал…

— Князът на антите я подарил на хан Кубрат, а той разрешил на баща ми да я догони на една кушия. Но един път баща ми не се завърна от поход — тогава бях на пет години. Една година след това ювиги-ханът даде майка ми за жена на друг кавхан, а мен ме взе, за да ме възпита и отгледа. Хайде, нека спим…