А сега всички доходи отиваха при Чалбай.
Слънцето бавно, но неумолимо потъваше зад върховете на дърветата, после над земята падна мрак. Замлъкнаха птичите гласове. Воините легнаха да спят, положили под главите си седло. От всяка стотна по един мерген стоеше на пост. Илбарис бе приседнал на брега на реката и слушаше пръхтенето на конете. От древни времена съществуваше поверие, че конете чувстват наближаващата битка три дни предварително и не могат да спят. Животните привикват към стопаните си, животът им е свързан с тях, разбираемо е такова предчувствие. Та нали често от коня зависи толкова, колкото и от стопанина, дали ще препускат заедно на воля из степта или ще лежат на земята за храна на хищните зверове и птиците, които също три дни предварително усещат миризмата на кръв и се стичат в несметен брой към мястото на бъдещата битка. Само човекът няма предчувствия и не знае предварително какво му готви съдбата, а в нощта, която може да се окаже последната в живота му, спи спокойно и безметежно, сякаш са му отредени още дълги години на тоя свят.
Спи човекът и природата му пее приспивни песни. Над света цари тишина, под небето и над земята се разлива покой. Ако се заслушаш, можеш да различиш думите, които реката разменя с бреговете си, да доловиш как, разкъсвайки тишината, младата щука изскача над водата, устремена в гонитбата на дребни мушици. После отново настава тишина, просторната река Итил продължава да тече величествено и спокойно, увлечена в непрестанно движение, вечно като самия живот.
Неусетно отминават часовете. Смениха се постовите и Илбарис стана, протегна се и тръгна към телохранителя си. Адай се повдигна на лакът и укоризнено поклати глава. Багатурът кимна успокояващо, легна на една страна, полежа малко така, после се обърна по гръб. Отвори очи и загледа звездите. Една лилава завеса ту ги прикриваше, ту те успяваха отново да блеснат, сякаш на небето някой играеше на странна, причудлива игра. Колко много звезди има по небето, а не им е тясно. Пък ето хората на земята — все нещо не им достига. На един му трябват още пасбища, на друг — злато, на трети — слава. Защо е така? Защо сред хората често се случва някой да завиди на това, което има друг? Ето например Чалбай. Какво не му достигаше, та реши да завземе Горен Кирмен? На какво се надява, какво иска, за какво мечтае, на какво разчита? Коя висша сила му помага? А какво ще стане, ако безчинствата на Чалбай вече са дотегнали и е време да загуби и това, което е имал преди, и онова, що е заграбил неправилно? Къде си, Тангра? Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, помогни ми да надвия Чалбай. Помогни ми и не пускай Чечке във Византия. Помогни ми, Тангра…
Багатурът гледаше звездното небе, без да мигне, гледаше, докато очите му го заболяха от умора. Взираше се и броеше звездите: една, две, три… шест, седем… девет… Търсеше познатите съзвездия, намираше ги, намисляше си желания. Ако всичко се сбъдне, ще завземем Горни Кирмен, ще разбием Чалбай, ще се върнем във Фанагория… Чечке. В лице тя прилича на майка си, на Аппак, на ръст висока, а снагата й тънка, тънка — с две длани можеш да я обхванеш, косите й са златни, а очите — сини: гледаш в тях и потъваш, защото глъбините им са бездънни.
А колко различни са синовете на хан Кубрат! Най-големият, Бат-Баян, е набит, як, широкоплещест, лицето му е тежко, зачервено, очите — зелени, тъмнокос е, държи се високомерно и прилича на грък повече от всички останали. Третият син, Аспарух, е с тъмни очи и коси, а погледът му е толкова пронизителен, че когато те гледа, ти се иска да отместиш очи; във Фанагория дори говорят, че вижда в тъмното като котка. Четвъртият илхан, Балкир, има дълъг тъжен нос и добри сини очи; изцяло прилича на книжник, какъвто си е. Затова пък най-малкият, Алцек, с когото багатурът най-много се сприятели, още от най-ранно детството удивляваше всички с острия си ум. Той беше мълчалив, не говореше много, и се отнасяше еднакво към всички — и към илханите, и към по-нископоставените, гледаше право в очите и нямаше никакви врагове. От детските си години се разхождаше из града без телохранители и обичаше да се заглежда ту в лавката на арменския търговец, търгуващ с килими, ту в работилницата на оръжейника, застанал с чук в ръка край наковалнята. Оттогава измина толкова много време, Алцек не се връща и кой знае дали ще се върне някога, а и да го стори, то колко ли ще се е променил?
Дълго още гледаше багатурът звездното небе. Едва когато то започна да светлее на изток, потъна не за дълго в кратък дълбок сън…
Читать дальше