Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Стори му се, че едва бе затворил очи. Впрочем, може би беше точно така. Часовите разбудиха багатура с викове. Наредено им бе да събудят воините с изгрева на слънцето.

Така и направиха.

— Ехей! Ставайте, храбреци! Денят се ражда, слънцето се изкачва в небето! Молете, воини, Тангра за победа, така че по земята да се лее само кръвта на враговете ни…

Спяха воините дълбок сън, но спяха леко, като зверове — събудиха се мигновено и първата им работа бе да напипат оръжието си. Ако нямаш оръжие — по-добре не се надигай от земята, така можеш живота си да спасиш, тъй като от край време обичай на тюрките бе да не убиват лежащите. А ако се надигнеш, не чакай никаква пощада, ето защо тогава и сабята трябва се намира в ръката ти. А ако си грабнал оръжието, то трябва да се озовеш мигом на седлото, а следователно и конят ти винаги трябва да е наблизо…

Багатурът скочи, както всички, убеди се, че кривата сабя дамаскиня е на пояса му и конят му е до него, отърси се и на бегом се спусна по стръмния бряг към водата. Над реката изгряваше слънцето, водата беше прозрачна и хладна. Той коленичи, напи се, наплиска лицето и шията си. Когато отново се изкачи на хълма се обърна към слънцето и протегна ръка за поздрав:

— Изпрати ни, Тангра, успешен ден. Изпрати ни победа!

Над поляната се носеше миризмата на печено месо и устата се пълнеха със слюнка… Месото се печеше направо тук, върху въглените, отвън обгаряше, но отвътре ставаше меко и сочно.

След като хапнаха, всички се строиха. Всеки воин зае мястото си в строя. Нареждаха се по десет. Десетима се командваха от десетник, десет десетника се подчиняваха на стотник, над десет стотника стоеше багатур — хилядник, десет хилядни съставяха един тюмен. Тюменът се командваше от кавхан или илхан, а те самите се подчиняваха на ювиги-хана. Такъв бе редът, присъщ за алая на хан Кубрат.

А тук всички се подчиняваха на багатур Илбарис. Всички, освен алустаз Даян. Алустазът беше очите и сърцето на ювиги-хана. Той не се месеше в заповедите на багатура, Илбарис можеше да постъпва както сметне за нужно. Но Даян гледаше и всичко запомняше. Ако нещо не му харесваше; говореше с Илбарис насаме. И така, на алустаза не му се понрави гъркът, Агасике оръжейника. Това и рече Даян на багатура. Не се доверяваше на гърка, съветваше да не го изпускат от очи. Багатурът не разбираше защо е нужно, но алустаз Даян нищо не обясни.

Младият юнак вече искаше да даде команда за тръгване, когато откъм брега се зададе постови.

— Два конника на другия бряг на реката, багатуре!

— Адай с мен! Всички останали да чакат…

Алустаз Даян ги последва. През храстите съгледаха два коня, спускащи се към реката от противоположната страна: единият се водеше за юздата от млад воин с лък на гърба, на гърба на другия лежеше човек, облегнат на конската шия.

— Единият е ранен — каза Адай.

Илбарис кимна:

— Така изглежда. Трябва да разберем кои са…

— Тюрки са — каза иззад гърба на багатура алустаз Даян. — Едни от родствените ни племена имат пасища наблизо.

— Нека да се присъединят към нас. Адай, извикай глашатая.

След няколко минути Адай се върна с глашатая, чийто глас беше способен да надвика даже буря.

— Кажи им да се прехвърлят на нашия бряг.

Глашатаят сложи длани до устата си:

— О-хо-хо, е-хей! Багатурът ви вика при себе си!

Този, който водеше коня на повод, без да каже нито дума, извади иззад гърба си своя лък и като сложи стрела на тетивата, замря.

— Какво иска той? — не разбра Илбарис.

— Нека някой изпрати стрела към неговата страна — каза алустаз Даян. — Може би тогава ще разберем.

— Адай, пусни стрела. Само не се цели в него.

Адай, без да слиза от коня, извади лъка си точно както и воина на другия бряг и без да се прицелва, опъна тетивата. Като проблесна на слънцето, стрелата полетя през реката. В този миг, когато премина средата и започна да се снижава, воинът, държащ коня, на мига пусна поводите, изопна лявата си ръка и рязко опъвайки тетивата, пусна стрелата си. Още миг — и стрелата на Адай, счупена на две, падна във водата.

Илбарис скочи от коня си и се затича към водата:

— Мергене, не стреляй! Ние сме воини на хан Кубрат. Чакам те…

Младият воин се приближи до онзи, който лежеше неподвижно връз конската грива и се наклони към него. След това, като внимателно водеше коня с ранения, влезе във водата. Илбарис стоеше на брега и ги очакваше с вълнение. Течението малко отнасяше коня настрани, но скоро стъпиха на брега.