Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Безсмислено е всички да тръгнем към града посред бял ден. Чалбай веднага ще види колко сме на брой и няма да миряса, докато не ни разбие със своите три хиляди воина. Ще направим така: аз ще взема една стотна и ще отида под крепостните стени. Ще извикам, че ме изпраща хан Кубрат, за да съпроводя Чалбай до Фанагория.

Някой каза:

— Да речем, че ти повярва. Ще види стотната, ще изпрати две или три от неговите. А после какво?

Илбарис отвърна:

— Именно заради това отиваме до стените. За да изпрати стотна или две. А още по-добре — пет. Ще тръгнем да бягаме… насам, към оврага. А вие тук ще чакате с готови лъкове. Нас ще ни пропуснете, техния път ще отрежете. Нито един не бива да се върне обратно, разбрахте ли? Заедно със стрелците ще остане батир Ишкул. Ето там, на края на гората, ще скрием конете. И още нещо — от всяка стотна ще отделите по пет алипа за тархан Мангиш. Най-надеждните. Още веднъж ви казвам: най-важното е никой от чалбаевите воини да не се завърне. Нито един.

— А ако Чалбай забрани на своите да отворят вратата, багатуре? — попита някой.

— Ще се въртим под стените, докато не изгубят търпение. Кой ще издържи, като гледа една жалка стотна да се мотае под носа му? Кой ще изпусне лесната плячка? Рано или късно ще тръгнат след нас. А ние — след тях… А сега да се закълнем със смъртна клетва, алипи, да се бием до победа.

С тези думи Илбарис извади кинжала си, поряза палеца си и капна седем капки кръв в златна чаша, която извади от торбата. Всеки от присъстващите направи същото, при което докосна чашата с устни.

— Батири! Няма смърт, има само слава. Тангра е с нас, той ще ни помогне.

Като поведе със себе си сто отбрани мергена, Илбарис тръгна напред. Скоро видяха високите стени на града.

Появяването им не остана незабелязано. Тревожно забиха барабаните на стражите, завиха тръби. Стените се изправяха и изправяха нагоре към небето. Ето вече са съвсем близо, едва ли не трябва само да протегнеш ръка… Приближиха се на разстояние полета на една стрела, после на половината от него. Почти до вратите стигнаха, толкова близо, че различаваха хората на Чалбай, които се изсипваха на стените.

Илбарис вдигна ръка.

— Глашатай!

— Тук съм, багатуре…

— Предай им… На Чалбай. Ако доброволно, за един ден, без никому да навреди и като остави всичко както си е, излезе от града и отведе всичките си хора до един, ще го пуснем и няма да го закачаме. Ако остане или иска да се съпротивлява, заповядано е да се достави той или главата му на хан Кубрат.

— Хан Чалбай няма да направи нито едното, нито другото — каза глашатаят. — Той…

— Говори…

Глашатаят направи няколко крачки напред. Завика. Дума по дума се носеха към стените, на които се струпваха все повече хора. Когато глашатаят замлъкна, известно време беше тихо, а след това долетя дружен смях. Смееха се батирите на Чалбай. Беше им много смешно. Направо се търкаляха от смях.

— Казах ти — рече глашатаят.

— Нищо.

От стените всички сочеха с пръст шепата воини, застанали на открито пред градските стени. След това до Илбарис и мергените достигнаха ругатни, оскърбления, викове и крясъци. Особено се отличаваше някакъв висок воин, десетник, а може би и стотник: той така се превиваше от смях, че едва не падна долу. Ташбулат грабна лъка си, приготви стрела.

— Разреши ми, багатуре… Сега ще се озове долу до стената…

— Не бързай, Ташбулате. Той няма да ти избяга. Потърпи. Трябва да им изглеждаме като зайци, треперещи от страх. А за себе си да мислят като за свирепи вълци. За вълка заекът е лесна и вкусна плячка. Нека възбудим апетита им.

Измина още малко време.

— Извикай, че искам да говоря с хан Чалбай — каза Илбарис на глашатая.

Той, без да се мръдне от мястото си, още веднъж се провикна. Но, разбира се, Чалбай не ги удостои с появата си.

Слънцето грееше, небето беше синьо. Над стените, ту кацайки на зъберите, ту вдигайки се с пронизително дрезгаво грачене, се носеше огромно ято врани. „Знак за голямо кръвопролитие“ — помисли си багатурът. С опитно око той забеляза, че много воини се оттеглиха от стените. Спуснаха се долу, навярно готови да се хвърлят към лесната плячка. Нима в края на краищата се надяваше, че хан Чалбай просто така ще изпусне такава вкусна хапка? Може и да се беше надявал, но не много, съвсем малко. Почти не се надяваше. А сега вече със сигурност знаеше, че ще има схватка и тя ще е жестока до смърт.

В това време на стената се появи глашатаят на Чалбай. Гласът му лесно преодоля разстоянието до багатура, думите изговаряше някак странно, но се чуваше добре.