Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Ти рискуваш много, търговецо. И какво значи, надяваш се да успееш?

— Надявам се. Когато победим Чалбай ще помоля за награда да ми възложите снабдяването с оръжие. Бързо ще забогатея. Струва си риска…

— Ти решаваш, багатуре — каза мрачно алустазът.

— Друг изход не виждам — промълви Илбарис. — Взимай мяховете, уста, и тръгвай.

След около два часа един малък обоз тръгна на път. Не беше успял още да излезе от гората, когато часовият доложи:

— Задържахме, багатуре, четирима човека. Двама са ранени…

— Доведете ги…

Съпроводени от десетина алипа на поляната пристъпиха четири човека. В единия от тях, тъжно седнал на седлото, за свое най-голямо изумление Илбарис позна тархан Мангиш. Но това вече не беше управителят, на когото всичко му вървеше, както го познаваше Илбарис отпреди. Сега пред него стоеше един съсипан старец. На няколко крачки от багатура тарханът тежко скочи на земята и се приближи до приемния син на ювиги-хана. Прегърнаха се, а после Мангиш прегърна и алустаза.

— Ето — въздъхна тежко той и махна с ръка към тримата конници, от които двама едва се крепяха на седлата си. — Това е всичко, което остана… Снощи се натъкнахме на постови, загубихме трима, а тези раниха… Тангра се отвърна от мен…

Мангиш говореше бавно, сякаш сам се принуждаваше да си спомни какво се е случило. Той обвиняваше единствено себе си. Повярвал на Чалбай, пуснал го в града. А как да не повярваш, дотогава Чалбай служеше на ювиги-хана, беше му верен. Като звяр се разправил измамникът с тези, които опитали да се съпротивляват, в яростта си не пожалил нито жени, нито деца. Двете невръстни рожби на тархана погубил пред очите на майка им, дъщеря му дал на един от стотниците си. Това разказали на тархана хората, видели всичко със собствените си очи. От петимата стотници, охраняващи реда в града, четирима сложили оръжие, съгласили се да служат на Чалбай. Тези, които не се съгласили, убили на място, за назидание на останалите. Сам Мангиш по чудо останал жив — бил заминал в съседното селище да се договори за събирането на ясака…

Тарханът, до неотдавна непоколебимо уверен в себе си, сега изглеждаше жалък. С един замах лишен от богатство и власт, бе заприличал на отломък от онзи човек, предишния, мъката бе успяла да го пречупи. Багатурът опита да го ободри:

— Чалбай ще си плати за всичко това, тархане. Много му се е насъбрало, за всичко ще отговаря.

Стария тархан подслониха под навеса и го нахраниха, на ранените лекарят направи превръзки и даде успокоителна напитка.

— Колко врати имат градските стени? — попита Илбарис тархан Мангиш, като приседна до него. Тарханът го погледна със сълзящи очи и каза:

— Две врати. И още един таен проход.

— Знае ли Чалбай за него?

— Преди не знаеше, а сега… мисля, че все някой му е казал.

— Добре — кимна Илбарис. — Сега си почивай, събирай сили. Утре всичко ще се реши, в битката ще ни е нужен всеки един човек.

Мангиш кимна, затвори очи и се излегна назад…

И отново изгря слънцето — червено и тревожно. Заедно с него се надигнаха воините и поеха на път. Багатурът заповяда на Ташбулат да язди вляво, редом с него, а отдясно, както винаги, яздеше Адай. От време на време Илбарис хвърляше коси погледи — мергенът яздеше със стиснати челюсти, скулите му бяха изпъкнали. Дай му сега Чалбай и ще го разкъса на парчета. А това е лошо. Гневът не е добър помощник на алипа. Ненавистта е хубаво нещо, тя дава сили, но не трябва да си загубваш ума, защото накрая може да загубиш и главата си. Ташбулат трябва да се наглежда, че като нищо може да загине.

Яздеха бавно. Алустаз Даян се досети, че Илбарис очакваше всеки миг да се появи някой от хората, които потеглиха към града. Не се знае каква съдба ги е застигнала, живи ли са въобще. Или някой ги е издал и сега ги налагат с камшици…

Продължаваха да яздят. Пред самия град пътеката се спускаше в овраг, след това се издигаше нагоре, почти до самата крепост, до стените. Тук спряха, може би, все пак, някой ще се появи. Но никой не се показа. Тархан Мангиш приближи с единствения останал му воин и помоли:

— Багатуре, дай ми сто алипа. Ще устроя засада недалеч от тайния изход. Мисля, че в случай на опасност Чалбай ще понечи да се измъкне оттам.

Сто алипа? Илбарис не можеше да отдели толкова.

— Ще ти дам три десетки, те са като стотни. Повече не мога.

— Добре, багатуре.

Илбарис предаде заповедта и стотниците се събраха. Всички се скупчиха около предводителя си, Илбарис с пръчка нарисува по пясъка крепостните стени, оврага, пътечката. След това каза: