Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Имам заповед, тептангра. Всеки, който дойде, да го задържам до сутринта.

— Ти какво, нима не се боиш от гнева на Тангра? Трябва да съобщя нещо на Аппак, затова съм дошъл. И не бива да се бавя.

— Но, тептангра…

— Ти от главата си ли искаш да се лишиш?

— Слушам, тептангра… Сега ще кажа на старшия…

— Не е нужно. Отдръпни се. Сам ще отида при Аппак.

— Тептангра… тя е там с дъщеря си…

— Добре, добре…

Решителните стъпки на жреца прокънтяха по камъка. Безшумно, като котка, след него се прокрадваше Илбарис. Свещенослужителят спря при тежките двери, кой знае защо въздъхна и два пъти почука с бронзовото чукче. Веднага вратите се разтвориха и погълнаха гостенина. До Илбарис долетяха някакви думи, но той не ги разбра.

Прозорецът, зад който трябваше да спи Чечке се намираше вляво. Илбарис избра малко камъче и го метна. Измина минута, после още една. След това прозорецът се пооткрехна и нещо бяло се мерна там. Чечке!

Да, това беше тя. Илбарис пристъпи настрани и луната освети лицето му. Девойката извика и затвори прозореца.

Илбарис чакаше, скрит зад плътната завеса на една лоза. Не знаеше колко е стоял така, докато не се отвори външната врата. След това до него долетя гласът на Аппак:

— Чечке! Къде тръгна посред нощ?

— Ще се разходя малко. Нещо не ми се спи, мамо…

До лозата оставаха само няколко крачки.

— Илбарис! Ти дойде… но как?

Илбарис нищо не отвърна. Как? Нима това имаше значение? Той държеше девойката в обятията си и слушаше как бие сърцето й. Ако го убиеха в тази минута, щеше да умре щастлив.

Колко е хубаво, че на света съществуват беседки, обвити в пълзящи лози… Колко е хубаво, че влюбените могат да мълчат, притиснати един към друг. Колко е хубаво, че има думи, които събират в себе си целия свят.

— Чечке, любима моя…

— Багатуре мой…

Препускат по небето облаци, гмурва се в тях сребърната луна, но блясъкът в очите се вижда дори в пълна тъмнина.

— Обичам те, Чечке!

— Ще те чакам, Илбарисе, любими… Върни се с главата на Чалбай и аз ще падна в краката на баща си. Аз… няма да стана жена на този грък… по-добре да умра…

— Не, не… любима… не трябва да говорим за смърт. Аз… аз ще направя всичко… И Тангра ще ни помогне…

И отново мълчание, заменящо думите. И отново тези коси, разпилени по раменете, и цялата тя, тази девойка, която до неотдавна му беше просто сестра, а сега е всичко, всичко на света…

— Чечке! Дъще… къде си?

— Тук… тук съм, мамо. В беседката…

— Прибирай се…

— Сега, мамо… сега…

Последни минути… последни. Последни думи.

— Чечке, любима. Ако не си с мен, ще умра.

— Всичко ще е наред, багатуре мой. Аз… аз ще разкажа всичко на мама. Тя ще ме разбере… Само се върни… Ще те чакам месец, година, винаги… Само теб… Дори да заминеш далеч, далеч, зад планината Киф или в Страната на мрака. Обичам те…

И отново гласът на майката:

— Чечке!

Сън ли беше? Или наяве? Илбарис погледна прозореца — най-левия. Ето, той се открехна… Чечке!

Багатурът не помнеше как измина обратния път. Опомни се едва при градските порти. Нощта бе към края си, а той най-накрая стигна дома си. Адай отвори очи и попита със сънен глас:

— Какво, багатуре, време ли е за ставане?

— Спи още, спи — каза Илбарис. — Спи…

Събуди се от слънцето, което светеше право в очите му. На улицата глашатаите, без да жалят гласа си, подканяха всички да вземат участие в празничните игри. И празнично облечени хора в дълги редици вече се отправяха към морския бряг, където на огромна поляна бе разчистен майдан — мястото на състезанието. В центъра на поляната на издигната висока върлина, на самия й връх, се развяваше на вятъра бялото знаме на българите. В сенчестия край на поляната бе разпъната шатрата на ювиги-хана и още няколко, по-малки — за илханите и по-знатните гости. Девойките, които със съгласието на родителите си дойдоха на кушията, вече бяха струпали на купчина подаръците си, с които трябваше да наградят победителите в съревнованието; освен това, всеки от присъстващите можеше да добави от себе си своя награда. Когато слънцето се изкачи в зенита си, в центъра на поляната излязоха старейшините на игрите, назначени от хан Кубрат, аксакалите. Вдигайки ръка към небето, най-старият от аксакалите, най-главният от старейшините, гръмко възвести:

— О, Тангра! Приеми празника ни, който посвещаваме на теб. Ти, на когото дължим светлината на деня, помогни на джигитите и воините, помогни и на девойките, които, благодарение на теб, намират щастието си. Нека всички бъдат доволни от днешния ден, нека бъдат здрави семействата, създадени днес, нека по заслуги получи подаръка си този, който е по-добър.