Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Жрецът наля в чашата на Илбарис неизвестна напитка.

— Опитай, багатуре. С това няма да те поят дори на ханската трапеза.

Напитката беше мека, тръпчива и ароматна. Пареща като огън, гореща вълна се разля в гърдите на багатура, умората изчезна, сякаш отминалият ден не тежеше на гърба му, тялото му стана леко, все едно принадлежеше не на човек, а на птица и за миг на Илбарис му се стори, че размахали ръце — ще се озове във въздуха.

— Какво ми даде, наставнико?

— Не питай, багатуре. Пий. И ме слушай. Слушай какво ще ти кажа. Винаги ме слушай — сега и после, и винаги. Защото силата на Тангра се намира в тези ръце и те могат всичко, благословена ще е тази сила за този, на когото пожелая да я даря. Пий.

Кога виното успя отново да напълни чашата на Илбарис? Той не беше забелязал. Удивителна оставаше яснотата, с която възприемаше всичко наоколо — сякаш той не беше той, сякаш гледаше отстрани всичко, което се случваше. За какво му говори тептангра? За силата на божеството? Тогава нека то му помогне и му даде Чечке. Само за това искаше да помоли Тангра, а останалото ще може да добие със собствени сили.

Произнесе ли тези слова на глас или жрецът умее да чете мислите? Така или иначе, тептангра каза:

— Аз нямам тази власт, багатуре, не ми е подвластно това дело. Ако хан Кубрат иска да даде Чечке на сина на Ираклий — не мога да му попреча.

— А Тангра? — попита някой с гласа на Илбарис, но младежът не можеше да се закълне, че го е произнесъл сам.

— Тангра — да. Тангра може всичко.

— Тогава… тогава поискай от него това да не се случи.

— Исках. И нали виждаш, Чечке е още тук. С нас. Ако Тангра не беше благосклонен към молбите ми, тя вече щеше да е жена на Юстиниан. Това е всичко, което мога да направя, багатуре. Но Тангра… ще го моля и за повече. Ала и ти ще трябва да почакаш…

— Какво?

— Да почакаш… Докато Тангра не прибере при себе си хан Кубрат. Не, стой, не скачай. Избор няма. Ти не можеш да го убиеш, значи трябва да чакаш смъртта му. Или да чакаш да предаде властта си на Бат-Баян. Не, не казвай нито дума, Илбарисе, сине мой, аз знам всяко твое слово, знам предварително какво ще кажеш. И това, че ювиги-ханът винаги е бил добър с теб, и това, че винаги се е отнасял към теб като към син. И винаги си се учил заедно с младите илхани… всичко това е вярно. А сега ето какво ще ти кажа: на този свят всеки е сам за себе си и само Тангра е за всички. Всеки отвоюва за себе си място под слънцето, а щом го отвоюва, го пази с всички сили, за да не го вземе някой друг. Ти искаш да отнемеш невестата на василевса, нали? Така е. А Чалбай иска да задържи Горни Кирмен. А хаган Юлуш спи и сънува, че всички тюрки се събират под знамената му. А Ираклий, василевсът, иска целият свят да приеме християнството и да се покланя на мъртвия гръцки бог. Кой ще ти помогне да спечелиш Чечке? Само ти самият — с моята помощ и с помощта на Тангра. Да. Никой друг не може повече да ти помогне. Никой няма да признае правото ти над тази девойка. Мълчи, пий. Знам какво ще кажеш. Че ти я обичаш, а и тя теб, че си готов за нея да изтръгнеш сърцето от гърдите си и да й го поднесеш. Не трябва. Знам всичко. Знам и това, че си вложил любовта си в песен и когато я пееш, хората около теб не могат да удържат сълзите си, защото тази любов наистина е удивителна и всеки от нас поне веднъж в живота си е обичал. Иска ти се да свириш на курай 39, а ходиш и купуваш мечове и ризници за дълъг поход. Сега кажи: нима не знае ювиги-ханът, който ти почиташ като баща, нима той не знае, че обичаш Чечке? Знае. И какво от това? Нищо. Той те изпраща с малък отряд, за да му донесеш главата на Чалбай.

— Аз ще убия Чалбай, тептангра. А главата му ще изпратя по вестоносец във Фанагория…

— Добре, ще я изпратиш. А после какво? Мислиш ли, че хан Кубрат ще ти даде Чечке? Е, хайде де, кажи, мислиш ли?

— Аз… нищо не знам, наставнико.

— Не, знаеш. Пий, с утрото главата ти отново ще се проясни. Не се бой от нищо. Особено от истината. А истината е тази, че за да се изпълни мечтата ти, ще трябва да хванеш луната за роговете и да придърпаш небето към земята. Но това не можеш да го направиш. И ще идеш на война срещу Чалбай. Тангра няма да позволи да загинеш, но теб, сине мой, те чакат занапред тежки изпитания.

— Аз не се плаша от войната, тептангра.

— Дори и да се плашиш, какво можеш да направиш, Илбарисе? И нима не води всеки от живеещите по земята непрестанна война срещу всички на света?

— А ти, наставнико?

— Аз ли? Аз също. Аз водя своята война, Илбарисе. И както ювиги-ханът воюва срещу тюмените и каменните стени в кирмените, така аз воювам за душите на хората, за да не се отклоняват те от истинската вяра на предците и да не ги прелъстяват лъжливите гръцки учения, за които от сутрин до вечер нашепва на ювиги-хана коварният като змия философ Йоан. А василевсът от Цариград непрестанно му напомня, подканя го да бърза — по-скоро, по-скоро. Аз знам. Не само тук, навсякъде по земята има хора, верни на Тангра и златния му блясък. Нима не знаеш, че златото, това е кръвта на Тангра? И виждал ли си човек, който да може да устои на вълшебното му сияние? И ето че тези хора, привързани и предани на Тангра, ми донасят, че има причини василевсът да кара посланиците си да бързат, за да могат те на свой ред да накарат ювиги-ханът да премине към гръцката вяра. Защото мюсюлманите араби нападат Византия, подобно на скакалци. Те се насочват и към нас. Ако василевсът се сроди с хан Кубрат, тогава българските орди първи ще срещнат арабите пред границите на империята, а това е и политиката на гърците — да проливат кръвта на другите народи, за да съхранят своите сили за решаващия момент. Който и да победи, мюсюлманите или българите, и едните, и другите ще бъдат отслабени от сраженията, а Византия, която ще е съхранила силите си, ще стане още по-могъща. Ето защо на император Ираклий му е нужна Чечке. Сега разбра ли?