Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Да, тептангра. Ти ни учеше, че майката ражда човека, бащата го възпитава, а Тангра му показва пътя към истината. И каквото е предначертано от съдбата, това и ще се случи.

— Правилно, илхане. От твоите уста истината на Тангра звучи два пъти по-справедлива. А сега аз ще тръгвам…

Илханът тежко се надигна:

— Вратите на дома ми са винаги отворени за теб, тептангра. И разбира се, и за теб, Илбарисе. Да извикам ли да ви изпратят?

— Благодаря ти, илхане. Мъдростта и силата на Тангра да бъдат с теб. Прощавай…

Два роба с факли осветяваха пътя им. Илбарис чуваше как си мърмореше тептангра: „Иска да седне на трона, а се бои. И това е бъдещият ювиги-хан… О, Тангра!“

В гласа му се долавяше разочарование.

Илбарис мислеше за друго. За нещо съвсем друго. Тронът на българите, Джаик бек, хаган Юлуш… всичко това бяха грижи на ювиги-хана; него, Илбарис, това не го засягаше. Но утрешният празник… А ако Чечке внезапно реши да дойде да погледа как другите момичета си избират мъже… Кушия… Не трябваше да пие толкова кумис, още по-малко пък вино. А то, виното, е вкусно. Като мед, само че мирише още по-сладко. Пиеш и не чувстваш нищо, а след това ти е трудно да вървиш. Чудо на чудесата.

Илбарис вървеше съвсем близо зад тептангра и на няколко пъти се спъна. Ето какво било значи гръцкото вино.

Той дори не забеляза как стигнаха до решетъчната врата, охранявана от двама стражи. Вратата се отваряше в стената, оградила двореца и градината на ювиги-хана, в далечния край на която пък се намираше жилището на жреца. Багатурът дойде на себе си едва тогава, когато караулбашиите 37скръстиха пред тях дългите си копия.

— Не може. Назад.

Илбарис се изненада:

— Какво ви става, не познахте ли тептангра?

Стражите смутено мълчаха, но копията им продължаваха да преграждат пътя към вратата. Зад гърбовете им се раздаде гласът на старшия караулбашия:

— Такава е заповедта на ювиги-хана, багатуре. Трябва да имате тамга 38.

Тептангра отметна плаща си и извади златната тамга, която висеше на тънка верижка от врата му. Илбарис също имаше знак, но неговият бе от мед. Караулбашията, онзи старшият, внимателно разгледа двете тамги, сякаш тептангра и багатурът можеше да се окажат шпиони или наемни убийци, бог знае как озовали се в двореца. Когато началникът на стражата пропусна Илбарис да мине, му каза с добродушна усмивка:

— Ювиги-ханът цени нашия тептангра като златото. А тебе, багатуре, изглежда те цени колкото като медта… Минавайте.

И отново закрачи Илбарис след широкоплещестия жрец, който не обели и дума през целия път. А багатурът си помисли, че тептангра сигурно се чувства оскърбен, задето не успя да влезе у дома си, без да покаже тамгата. Но нямаше какво да възрази на стражите — по заповед на ювиги-хана докато изпълняваше дворцовата си служба старшият караулбашия разполагаше с неограничена власт и имаше право да отнеме живота на всеки, който откаже да се подчини на заповедите му. Имаше вече такива случаи — например с един кавхан, който, оскърбен от недоверчивостта на някакъв си стражник, не успял дори да изтегли меча си от ножницата, когато копието вече го било пронизало.

Пътечката криволичеше и се виеше сред дърветата и храстите. Въздухът бе напоен с тежките аромати на нощните цветя.

Тептангра вървеше бързо и уверено. Минаха край живия плет, а зад него започваше градината на жреца; навсякъде от лозите висяха тежки гроздове. Кой се грижеше за градината, кой береше гроздето, как въобще живееше тептангра — за това във Фанагория никой нищо не знаеше. Илбарис също не знаеше. Носеха се слухове за някакви чудеса. Първото от тях Илбарис видя, когато стигнаха до вратата: тептангра вдигна ръка и дверите се разтвориха.

Изведнъж в тъмнината блеснаха очи, Илбарис неволно се пресегна към пояса си, към мястото, където висеше кинжалът: на светлината от свещта човекът се оказа съвсем черен. Целият беше с цвета на саждите, само зъбите му блестяха, зъбите и очите му.

Черният човек се поклони, остави тептангра и багатура да минат, младежът си спомни слуховете за това, че тептангра притежава власт над духовете на тъмнината. Може би в дома му прислужват именно такива духове?

На ниска маса от черно дърво в неголяма стая вече бяха наредени богати ястия и амфори, пълни с вино и кумис; явно някой знаеше, че жрецът и багатурът ще дойдат и ги очакваше. Тептангра произнесе две-три думи и чернокожият изникна от полумрака като привидение, постави на масата златни чаши, след което отново сякаш се разтвори във въздуха. Илбарис не се боеше от хората, но не беше свикнал да си има работа с духове и по гърба му полази хладен страх. Какво иска тептангра от него?